
Черно-белите хартиени снимки ме умиляват много. Пипам ги, държа ги в ръцете си, виждам ги първо с пръстите си, вглеждам се в подробностите. Уж снимките са застинало време, но с тази не е точно така. И с другите също не е така. Никакво застинало време не са хартиените снимки, ами са голяма радост и голяма тъга едновременно.
Снимката, която гледам, е някъде от началото на осемдесетте години на миналия век. Седемдесет и четвърта, пета година – някъде там. Снимката изобразява цепене на дърва и в нея освен големи пънове – прекрасни дърва за горене, за топлене и готвене, се наблюдават и трима души – баща ми, неговият приятел Йордан Мангъра и аз.
Пъновете наистина са най-хубавите дърва – букови пънове, хубава жар дават и се цепят сравнително лесно. Понякога като допълнителни помощни инструменти се включват железни клинове и варии, но това е по изключение. Съковете също са по изключение. Удариш ли с брадвата близо до съка, и дървото се цепи на изплюек. Изплюекът е неправилно разцепено дърво, което трябва да се обработва допълнително.
Правя техническо уточнение, че пъновете са по-скоро средноголеми букови дървета, нарязани на шайби.
Баща ми и чичо Йордан са снимани на чисто бял фон и този бял фон е калканът на комшийската къща. И двамата са шкембелии на снимката, особено баща ми, попотени са страшно, а баща ми в момента се трие с хавлиена кърпа. Аз съм слаб като кибритена клечка и съм леко в сянка на фона на нашия гараж. Баща ми и Мангъра – на бял фон, аз – на тъмен.
Прааас – удря баща ми с брадвата буковите пънове шайби, прааас – удря и Мангъра с брадвата, пъновете се цепят, трески летят и, вдъхновен и облян в пот, баща ми произнася знаменитата фраза:
–Знаеш ли колко съм як?
Потта буквално му влиза в очите, но той удря с брадвата, доразцепва доста прилично дървата, за да могат да влизат в печката, и мине се не мине време, повтаря:
–Знаеш ли колко съм як?
На снимката няма нищо такова и точно това е на снимката – баща ми блъска да покаже колко е як и същевременно да си свали корема, а ние с чичо Йордан се скъсваме да се смеем и приказваме глупости за всеки, който мине по улицата.
Аз обаче продължавам да стоя в сянка – не мърдам. Гащите ми са широки отдолу, чарстон, и много добре си спомням как няколко часа по-късно неизвестно лице доброжелател докладва на баща ми, че пуша цигари на игрището.
Разбрал за тая моя вредна дейност, със същата кърпа, с която си беше трил потта, баща ми ме перна през лицето и ме изкомандва да се острижа нула номер.
И ако снимката беше направена няколко часа по-късно, даже в сянката, в която бях, щеше да личи, че съм с остригана глава, и едва ли щеше да ми е до приказване на глупости за хората на пътя.
Буковете пънове са нахвърляни пред гаража – едни цели, други разцепени наполовина, а точно в моите крака лежат нацепените дърва. Цепениците.
Не знам колко е бил як баща ми тогава. Коремът му не спадна от цепенето на дърва, чичо Йордан след години получи вдървяване на единия крак и където ме видеше, удряше крака си и викаше:
–Кютюк, Николайчоо, кютюк! Сухо дръво…
Поразиите по баща ми чет нямаха, и неговият крак се сгърчи, хвръкнаха му пръстите на едната ръка, обаче и двамата на снимката стоят на бях фон, а аз – в сенчестия край.
Няма да е честно, ако не подчертая дебело, че всички тия цепени кютюци, шайби и пънове майка ми подреждаше в задния двор под конец, тупаше пънчетата едно о друго – да опада боклукът от тях, и лека-полека наредените дърва заприличваха на книги в библиотека.
Това, че пънчетата майка ми ги подрежда като книги в библиотека, ми харесва като сравнение на мен, но за кокошките от онова време наредените дърва не бяха нищо повече от място, пред което да си въртят шиите и главите. И да се сдобиват с някое червейче от дървата.
Велико нещо е да чувстваш, че си як и да цепиш дърва. На бял фон. И не по-малко велико нещо е да си в тъмния край на снимката и да ти е мъчно, че са те хванали, че пушиш. Не става въпрос за пушенето толкова, но остриганата глава нула номер още ми тежи и ме разсмива.