• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

ТЪРСЯ СИ ДОПЪЛНИТЕЛНА РАБОТА

Защото с писане не мога да се издържам, се замислям за допълнителна работа. Трябва с нещо да се допълва пенсията , така както се допълват чинията и паницата и така както в панерчето за хляб се слага още хляб.

Сигурно бяха минали две-три години от началото на прехода, когато моя позната ми изплака, че няма пари. Нямам никакви доходи – каза ми тя. Беше талантлива преводачка и умна жена, а беше останала без никакви доходи.

Тая дума – „доходи“, някога означаваше заплата – говоря за времето на социализма, а изведнъж беше станала нещо различно. Беше станала дума на живот и смърт, отчаяна дума. Жената тогава си продаде апартамента и тази продажба ѝ беше доход, с който живя още пет-шест години.

Аз сериозно се замислям какво да правя – без доходи не може.

Край село има водопад и ми се въртят едни фантасмагории в главата – що да не стана директор на водопада. Мисля, че има и такава песен, и вицове такива съм слушал: „Какво работиш? Ами работя директор на водопад“. И хората се смеят и се забавляват с тая директорска длъжност, която значи, че не правиш нищо, клатиш си феса и преливаш от пусто в празно.

Да стана директор на водопада край село – да, обаче водопадът ту го има, ту го няма. Пресъхва по някое време, после пак бликва и скача и по тази причина трябва да бъда директор на водопад с намалено работно време и работна седмица. Или по-точно – с неизвестно работно време. Водопадът е много красив и става най-голям и буен, не когато вали тук над него, а в Етрополския Балкан – на двайсетина километра. И това ако не е странен водопад, не знам кое е . Да се усилва само когато вали далече от него. Значи се подчинява не на местната власт, а на властта в Етрополе и на облаците над Етрополския Балкан, които го манипулират и които ту ни го изпращат да му се радваме и да се къпем във водите му, ту ни го спират като едното нищо.

Някак си не ми се ще да съм директор на водопад, който е с характер на жена или на мъж под чехъл, или на контролиран мъж. Не ми се ще да съм директор на дистанционно чудо, което пълзи по незнайни процепи и пещери под земята, крие се и ту избликва, ту изчезва. А и какви доходи може да има един директор на водопад със сезонно работно време?

Но колкото пъти го гледам, когато е голям и силен, когато се е извил и пада надолу, си мисля, че може и да е брадата на Господ – мъдра и дълга, прохладна и живителна.

Има и една друга възможност за допълнителна работа – да стана ръководител движение на рибите – на бента край село Гложене. Селото ни си има бент и юзина за електричество и на този бент като деца си печахме коремите и гърбовете, ловяхме риба, пушехме цигари, пиехме и студена бира в реката, лежахме под върбите, гледахме сутиените на момичетата и все такива работи извършвахме на тоя бент.

Сега обаче ми се струва най-важното нещо в света да упътвам рибите на бента. На скобарите, които идват отдолу, откъм Торос и Дерманци, да им показвам вадичката встрани от бента, да ги каня да вървят по тая вадичка, да ги успокоявам и да ги насърчавам накрая да скочат и да тръгнат нагоре. Ако някой скобар или клян, или мряна, няма достатъчно смелост, мога и с ръце да пренасям рибите нагоре и по този начин да им засвидетелствам голямата си обич и желание да стигнат дотам, закъдето са тръгнали.
А рибите, които идват откъм Балкана и които, като скачат от бента, могат да си счупят носовете, да ги кача на рамо и лека-полека да ги свалям към спокойните води под бента.

Замислял съм се и как да пазя рибите, движещи се и в двете посоки, от кормораните и чаплите, които се навъдиха напоследък, и от белите и черните щъркели, които са тук, откакто се помня.

Кормораните и чаплите ги нямаше някога, но сега са се навъдили цели купища и рибите са безсилни пред тях. И трябва някой да вика, да удря с пръчка по железните парапети на бента, за да не прекаляват с яденето на риба чаплите и кормораните. От белите и от черните щъркели рибите някак си ще се опазят сами – те са свикнали с тях – свикнали са и с деня и нощта, и със слънцето и луната и рано или късно ще свикнат и с мен – този, който иска да им помага при движението им на бента.

Защото наистина без доходи не може да се живее. Търся си допълнителна работа, това е.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG