Страх ме е от змии.
Оставям настрани библейските истории за Адам и Ева, оставям настрани и чисто биологичния си страх да не ме ухапят и да умра от отровата им. Оставям настрани и символите на власт и могъщество, изобразени чрез змии на главите на фараони и върху жезлите на религиозни водачи.
Най-много ме е страх от змиите, защото се вият. Не потрепват, не се полюшват, ами се вият, натискат се о земята. И именно тоя трудно забележим зигзаг ме плаши много. Хем я виждаш змията, хем всяка секунда е на друго място. И винаги отиват някъде тия змии – къде отиват, къде се крият, как става така, че едни са отровни, а други не са. Изглежда тия, които не са отровни, са подценили ситуацията и са по-глупавата част от иначе мъдрите змии.
По филмите все дават кобрите, като си вдигат главите нагоре и се дуят, и стават като ветрила.
По същия начин се дуят властниците – от фараоните до ден днешен на властниците им дай да се дуят като кобри, но какво пълзене са пълзели само, преди да си вдигнат главите.
Днес видях две змии – едната жива, другата – мъртва. Живата я видях от моста как плува и се вие по дъното на Вита и как около нея пясъкът леко се надига. Вие се змията около камъните по дъното и изведнъж изчезва – няма я. И пак току се яви на половин метър по-нататък, и след малко пак изчезва.
Който е гледал от високо камъните в река Вит, сигурно знае, че те са подредени по съвършен начин. Никой не ги е подреждал, никой не ги е редил специално – реката ги е влачила, реката ги е очупвала и заобляла и реката ги е подреждала по дъното си. И най-големия майстор зидар на света да викнеш, малко ако размести камъните, и ще си проличи, че нещо не си е на мястото.
Но между камъните на дъното на реката все пак има разстояние – кога по няколко сантиметра, кога по сантиметър празно място. И камъните, както си лежат, дишат и се къпят в цялата си красота. И водната змия между тях. Както се чудех къде изчезва и как пропада така, видях, че именно тя – виещата се змия, запълва празните пространства между камъните, слепя ги един за друг, превръща ги в нещо друго. Това вече не е дъно на река с камъни, а е някаква мигновена и неуловима цялост, замръзване, спиране на времето, мандала, която и очарова, и плаши. Мен лично ме замайва.
На половин километър по-нагоре от моста видях втората змия – смачкана и изсъхнала на пътя. Искала е да премине през пътя и сега лежи смачкана и кожата ѝ е по-тънка от люспа и почти се слива с асфалта.
Явно е, че природата и Бог са отредили много роли на змията – да ни мами, да ни прелъстява, да събира заедно – тела, камъни, пространства, да бяга от нас, да ни убива, а понякога и да лежи смазана на пътя. Да лежиш смазан на пътя също е голяма роля.
Страх ме е от змии, страх ме е, защото наистина много се вият. И това виене е навсякъде.