Ама наистина не мърда от върха на дървото тоя скорец. През нощта не го виждам, но няма начин и през нощта да не е там, защото имам чувството, че в тъмното пеенето му се усилва. Присвивам си леко очите и скорецът ми заприличва на листо. По същия начин като листото се клати и полюшва на различни страни – така ефирно се поклаща и птичето.
Отворя си очите – нормално гледам, и виждам, че скорецът е листо. Хем е там, хем го няма. Едно и също са станали и птичето, и листото.
По едно време скорецът почва да пее – не че е спирал да пее, но изведнъж перушината му настръхва цялата, за малко отива встрани – за секунда буквално, и тогава звуците са най-силни. С перушинките си пее това птиче от върха на дървото.
И докато перушинките му са встрани и трептят, и звънят, шийката му се извива поне два-три пъти като нежно петолиние.
Тия извивания на гушката и на човката са си направо петолинийце.
Дървото, от което пее моето приятелче, е кестен. Сега кестенът е по-тъмнозелен от липата, която е до него. Кестенът си има и цветове – като сладоледени фунийки, обаче и кестенът, и липата ми се сливат по същия начин, по който се сливат листото и птичето.
Липата е с много нежна резеда, крехка е, а се е сляла с кестена, защото скорецът пее едновременно и на едното, и на другото място – и от единия, и от другия връх.
Може би защото до тях е църквата, тия работи ми изглеждат такива. Сигурно и затова пеенето го чувам така – като пеене на перушинеста камбанка.
Почти едно денонощие валя дъжд. И скорецът си беше все там, и само ставаше по-лъскав от дъжда. И гласът му звучеше по-наситено и по-високо. Капките падат надолу, гласът на птичето отива нагоре.