Говорих си по телефона с моя приятелка- беше загубила важен човек в живота си и по гласа ѝ разбирах, че хем е излязла и се разхожда, хем стои на едно място.
Тя е от тези жени, които едновременно светят от чистота и искреност в отношенията си и в същото време се оплитат в глъбини, истории и проблеми, от които измъкването е неясно и мъчително.
Попитах я колко дълбоко може да се спусне навътре в себе си. Много малко – отговори ми тя. Аз ѝ признах горе-долу същото и се опитах да ѝ обясня, че чувствам в себе си огромно разстояние, към което не смея да се приближа. (Почне ли да пише човек за тия работи, и мисълта му спира да тече гладко – сякаш се къса и се чупи).
Филмите за океана в това отношение може би са най-красноречиви – там светлината прониква само до определена дълбочина, а после започват мрачни глъбини, в които живеят неподозирани същества. Всички те по един или друг начин светели, фосфоресцирали. И с това вероятно тайните им стават още по-големи.
Не знам дали в човешката душа има етажи, кога спомените и себепознанието те дърпат нагоре и кога – надолу. И къде са пределите на това потъване или изкачване.
Сигурно съм бил пет-шестгодишен и майка ми ме къпеше в коритото. Направи ми забележка, която така ме засегна, че я помня и до ден днешен. Мисля, че съм доказал колко обичам майка си, но ето тази нейна забележка – нека си я наречем обида – волна или неволна, майчинска, сякаш е паднала на дъното на душата ми и от време на време проблясва. Не мога да се отърва от тази обида, искам да я забравя, залъгвам се, че не съм разбрал… И ето вече толкова години не мога да проумея как едно изречение понякога е по-важно от майка ти. Отрова ли е било това изречение, ток ли, изпитание ли, но то ми доведе немалко мании, за които няма смисъл да се говори. Донесе ми маниите за оная чистота, която понякога даже боли. Абсолютната чистота и абсолютната обида.
Или първата ми любов – да висиш всяка вечер като куче на любовта пред далечно, чуждо училище, да чакаш любимото момиче, то да ти определя среща точно пред ловно-рибарския магазин и накрая да получиш малка, смотана и убийствена бележка с три смъртоносни думи: „Николай е л…“
Понякога съм се улавял, че в клетките ми трепва интерес, стръв, настървение, внимание, може би отмъстителна любов именно към такъв тип момичета – с английска бледност и лунички, каквато беше моята злощастна първа любов. Мога ли да изследвам как и кога в главата ми като момче се е родила представата за женската английска бледност и за луничките? Каква е тая книга, която ме е белязала така? Какви книги изобщо съм чел тогава – пети-шести клас, та да срещна тая английска бледност?
Истински ме е страх от въпроса за компромисите. Компромисите са си лъжа, която ни помага не да се движим, а да шаваме, не да вървим, а да махаме. И забележете – много рядко става въпрос за оцеляване. Често пъти става въпрос за нищожна полза, за заобикаляне на препятствия.
Смея ли да погледна в себе си по тоя повод? И защо винаги ми е олеквало след компромис? След илюзия, наречена компромис?
Веднъж или два пъти съм получавал литературни награди, за които ми е било подсказвано предварително, че вероятността да ги спечеля е голяма. Тези работи гледам да ги забравям, защото не ми изнася, но съм готов да разказвам как се опитаха да ме будалкат с наградата за книгата ми „Прелъст и светогорски стихотворения“.
В чудо се бях видял последните десетилетия от живота на баща ми, когато той лека-полека взе да къса с всичките си приятели. Той – обичаният и уважаваният от толкова много хора, започна да избягва хората, да им се сърди и да страни от тях. Яд го е било на него си, че си отряза пръстите, че остаря, че окуця, че се сринаха на пух и прах мечтите и идеалите му и че в края на краищата „истинските“ му приятели се изпариха и потънаха в земята като ланския сняг.
С мен сега горе-долу е същото. Страх ме е не толкова от липсата на време и от липсата на приятели – страх ме е от невъзможността да правя компромиси повече.
Наистина не са ми интересни онези хора и разговори, в които няма потъване надълбоко, няма признание и покаяние.
Ще е смешно, ако взема да се разкайвам сега и да се правя на мъченик. Но наскоро прочетох книга с интервю на Папа Франциск и там запомних такава случка: Докато бил кардинал в Буенос Айрес, Хорхе Берголио – бъдещият Папа Франциск, отишъл да посети много известен свещеник, при когото се тълпели хора. Франциск си спомня, че обърнал внимание на свещеника за това, че винаги опрощава греховете на всеки, който отиде при него. Франциск не обвинявал свещеника, просто се интересувал защо постъпва така.
- Знам, че прекалявам с опрощаването на грехове – отговорил свещеникът – но като свърши денят, отивам и се моля на Христос: „Прости ми, Господи, че опрощавам всички грехове! Но нали ти в Евангелието си ми дал този лош пример?“
Не е лесно, но се опитвам сантиметър по сантиметър да слизам все по-надолу и надолу и се надявам там, в глъбината и тайнството на душата, да има и фосфоресциращи същества – да има светлинки в тъмното.