Мине се не мине време, и току науча нещо ново за китовете. Задълбочавам си познанията за тях. Няма по-подходяща дума от „задълбочавам“, отнесена към китовете. А и те са наши роднини, трябва да се сближаваме. И китовете, и ние сме бозайници. Само като си представя колко мляко изпива един кит, докато е малък, и как майка ми ме е отбила мене още на няколко месеца, връзката леко се разхлабва, но иначе е удивително да знаеш, че си роднина с китове.
Преди години научих, че китовете се чували от единия до другия край на океана. Можели да се чуят и да си говорят на хиляди километри. Много се озадачих, защото си представих какви гласове трябва да имат и какви гласни струни, за да се чуват в тия глъбини.
Не съм се питал какво си говорят точно. Възхищаваше ме възможността да се чуват. И то в такива дълбочини.
После разбрах, че китовете около Австралия си уреждали ежегодни конкурси за най-хубава песен. Всички китове пеят и по-малко гласовитите отпадат. Накрая остава един кит с най-хубава песен, признават му, че е най-хубава песен неговата и го пращат да я изпее на други китове – на друго място. Получава се нещо като океанска мелодия на годината, океанско Сан Ремо и Грами.
Представяте ли си, ако беше възможно да се направи плоча или диск или там каквото е най-модерно в областта на музиката и да се запишат тия китови песенни шедьоври, да се сложат в една подводница и да се разнасят от единия до другия край на океана? Щом песни на хора летят в Космоса, защо китови песни да не се реят в океана?
Погледнато честно и отстрани, китовете не са най-красивите същества на света. На мен ми изглеждат като големи камиони цистерни, които пътуват нагоре-надолу и с опашките си направляват движението. Според мен китовете изобщо не са красиви, ами са си едни огромни чували, които от време на време подскачат, въртят се, пльосват стотиците си тонове върху повърхността на океана и вдигат пръски до небето.
Но са наши братовчеди и се чуват от единия до другия край на океана, и пеят… И представяте ли си – понякога се самоубиват, като нарочно се врязват в пясъка на плажовете и умират там.
Това последното – за самоубийството на китовете – като го научих, и не повярвах. Ще ми се да имат по-устойчива психика от тази на братовчедите си хората и да не се самоубиват групово и поединично. Дано да го правят по невнимание, случайно или като гонят някаква плячка и без да искат, излизат на сухото. Така ще ми е по-спокойно – ако знам, че китовете не се самоубиват и депресията не ги тресе така, както тресе мене.
Вчера научих, че едни от най-големите китове не живеели по шейсет-седемдесет години, както се е смятало досега, а почти двойно повече – докъм сто и трийсет и отгоре. Откъдето и да го погледнеш, това си е цяло безсмъртие.
Казаха, че в океаните сигурно имало стотици от тия най-едри китове, които се били родили чак в деветнайсети век. Веднага усетих, че е крайно време да им проумеем езика и да запишем техните спомени – както записваме спомени на столетници и издаваме книги с такива спомени, да вземем да запишем спомените на сто и трийсет годишни китове и да ги четем, и да се дивим.
Предчувствам, че такива китови книги ще са удивителни четива, смайващи и наистина дълбоки. Чак настръхвам, като си го помисля, изтръпвам направо.
Няма начин тези книги да не обиколят света и да не станат любимо четиво на цялото човечество.
Ще остане, разбира се, един-единствен въпрос – защо все пак някога китовете са скочили във водата и са останали там, а ние още сме на брега. Макар че някои от нас – най-смелите, вече скочиха в глъбините завинаги. Отидоха при роднините си – китовете.