Нося днеска в жегата голяма бутилка минерална вода от тия, по единайсет килограма, и усещам, че ще ми се скъса ръката. Отбивам се и сядам на стъпалата пред къща на наши роднини и се ядосвам, че стъпалата са заринати от люспи на бели семки. Хората, и най-вече – младостта, оставят различни знаци за себе си и ако по мое време нашите знаци бяха някой и друг фас от цигара, сега тука белите семки в село са заринали всичко.
Люспите на черните семки са ми по-приемливи, защото ги свързвам със слънчогледа, а тия, белите, не ми изглеждат нито тиквени, нито точно слънчогледови. Смесени ми изглеждат белите семки.
На тези стъпала някога седяхме с дядо Дачо – мъж на бабината ми сестра, и той ми разправяше лакардии за стария селски живот. Много го обичах този старец и на ден идвах да го видя по сто пъти. Голяма жега е днеска и стъпалата са се напекли, но аз си представям на дядо Дачо вълнения елек, по-скоро – вълнена фланела, изплетена от жена му на специална машина – на домашна машина за плетене.
Разправя ми дядо Дачо какво ли не и от време на време вади от задния си джоб лимонадено шише и отпива ракия. Преди обед изпиваше двеста и петдесет грама ракия, може и триста, вечер – от триста нагоре, и така, докато един ден видях, че на мястото, където седи дядо Дачо, камъкът на стълбата е потънал надолу. Направил му е специално място – нещо като каменен стол. И аз седя със стареца непрекъснато там, но под мен камъкът само се е поизлъскал, не се е вдлъбнал, а дали от годините на дядо Дачо тогава, от спомените, които ми разказваше, и от силата на ракията камъкът се беше огънал и вдлъбнал. Макар че веднъж изплака, не изплака, ами каза с голямо съжаление:
–Глупави сме ние тука, че жулим ракия, а там, в полето, хората си пият вино…
Изглежда махмурлукът го беше натиснал тогава яко. Махмурлукът понякога води до прозрения.
Като не съм седял от години на тия стълби, почти съм забравил на какво миришеха хората, които минаваха покрай нас, докато седим с дядо Дачо. Но сега си припомних.
Бате Васил, синът на дядо Дачо, миришеше на тютюн, на топъл хляб и на риба. Пушеше по две кутии цигари на ден, беше най-големият рибар на селото и продаваше хляба на фурната. Идва си той и едновременно мирише на хляб, на тютюн и на риба. И котаракът Маньо го чака до вратата – жълт като тютюнев лист.
Ветеринарният фелдшер, който живееше десетина къщи по-надолу, миришеше на ветеринарна медицина и съвсем леко – на кравата на дядо Дачо.
Дърводелецът Васьо миришеше приятно на талаш и на лак, с който се боядисваха мебелите.
А най-много от всичко миришеше вятърът, който се явяваше точно в осем часа вечер и точно в осем часа сутринта изчезваше и миришеше на хлад и на цялото село едновременно. Едновременната миризма на селото може да я има само вятърът.
Дядо Дачо през живота си първо е бил млад и зелен, бил участник в Септемврийското въстание – двайсет и трета година, след което се е крил една седмица в помашките козарници край Тетевен. Бил е кръчмар, търговец на ракия, комарджия, мебелист в предприятието „Гложенска комуна“ и разказвач на истории, каквито друг никога нямаше да ми разкаже така.
Днес гледам там, където беше вдлъбнатото място, на което седеше дядо Дачо, и не мога да го намеря. Търся го, пипам с ръце – няма го. Бутам люспите на белите семки – нищо. Стъпалата навсякъде са равни.
След като е умрял дядо Дачо, камъкът сигурно е пораснал и никой след това не е могъл да го накара да се огъне и да стане стол.