От комшийския двор над нашето дворче се е надвесила смокиня. Надвесила се е и е почнала да докосва листата на малката ни черешка. Засега – само листата, и то едва-едва.
Листата на смокинята са грапави и много парят като ги пипаш – като шкурка са тия листа, и приличат на разтворена човешка длан – условно казано. Не знам какво иска смокинята и какво си представя, че ще стане с черешката, като я обгърне, но това веднага ми заприличва на балада и се сетих как баба ми пееше известна такава песен по стихове на Иван Вазов:
Видях два прегърнати бука в гората,
прегърнати нежно кат либета в жар.
От корен до върха увили се двата,
столетия пият любовен нектар.
Думата „столетия“ баба я пееше продължително, носово и се мръщеше. Изживяваше го.
После баба ми пееше някакви куплети, които не се разбираха много, не бяха точно думите на Вазов, почти нямаха смисъл, но си личеше, че ѝ става много мъчно, и когато накрая чувах ей тия думи – „съюза ви твърд“, знаех, че устните ѝ шават ту на една, ту на друга страна и се е разплакала.
Финалът на песента беше, че нищо не може да уплаши съюза твърд на влюбените буки.
Сега пред очите ми вместо два бука смокиня и черешка играят същата вечна пиеса на вървене един към друг, на преплитане, на любов и накрая – на различни плодове и различни костилки в земята.
Черешката ми изглежда глупавичка – млада и наивна е и не виждам много да се дърпа на щенията на смокинята. Колебая се дали да не взема мерки и да не раздалеча потенциалните влюбени с едно окастряне, но най-вероятно няма да го направя- поне не сега, защото на любовните истории трябва да се дава шанс.
Тази година черешката беше родила много череши, но измръзнаха напролет и останаха само няколко. Днес ги изядохме и бяха много сладки – и лъскави, и сочни. Браво на черешката!
Но какво мисли смокинята с бодливите листа и с библейски опит в любовта, не е ясно.
Ще гледаме и ще видим какво ще стане.