• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

ПО ПЪТЯ МЕЖДУ СОПОТ И МИКРЕ

Пътуваме за Ловеч и стигаме до оная отсечка от пътя между Сопот и Микре, на която загинаха не знам вече колко много хора.

Минавал съм оттука хиляди пъти. Още от дете всяка събота някъде към два- два и половина следобед (тогава се работеше и в събота до един часа) си тръгвахме от Ловеч за село с татко и майка. Стигнехме ли тази отсечка, и баща ми все се оплакваше и  попсувваше от време на време, че няма край. Случвало се е да спира колата, защото му се замотава главата.

Сега хората са наредили преди отсечката колчета по средата на пътя, има колкото си щете предупредителни табели и знаци, пътят е пооправен и пак има жертви. Сякаш е жаден за смърт тоя път – шантав път, откачен, омагьосан.

Встрани от пътя е много красиво. Тук някога гнездяха стотици бели чапли – бели, та чак варосани. Като се движехме, ги виждах – сякаш са петна от сняг, останали по дърветата. Голяма красота. В началото на отсечката до Микре имаше и язовир, който сега е пресъхнал и е обрасъл с бурени, треви, папури и върбалак.

Сигурно защото съм напрегнат от тая отсечка и защото вчера точно тука загинаха четирима души, едва издържам, докато минаваме тази част от пътя. Виждаме черното петно от катастрофата. Попочистено е, но смъртоносната катастрофа е оставила едно черно петно и то няма изтриване. Изпъква изведнъж това черно петно, за секунди минаваш покрай него, а ти отнася половината от главата. За каквото и да говориш в колата, видиш ли такова изгоряло черно петно, и разговорът увисва във въздуха, и на целия ти свят почват да му се клатят краката. Уж профучаваш покрай смъртта, дето се вика, а нещо от теб остава там, на асфалта. И бягаш, и тичаш напред – да се отдалечиш от това черно петно и да се надяваш, че на теб такова черно петно няма да ти се случи никога.

Знам, че шофьорите карат като бесни. Знам, че книжки за шофьори се купуват по пазарите на МВР на кило. Знам, че акълът на българина зад волан под двеста километра не признава за скорост. Виждам, че пътищата ни са боклук, знам, че от асфалт се краде и се дебелее финансово – всичко това го знам. Но знам, че и на това място между Микре и Сопот му има нещо. Не иска това място да има път. Личи му, че е намръщено, че се протяга като змия, че се гърчи, че няма край, че иска да те глътне.

Не съм прекалено суеверен, но напоследък сякаш ставам и почва да ме е страх. Не ме е било страх от тъмното от дете. Сега леко настръхвам. Влизам в тъмното спокойно, но миговете, които съм на тъмно, ме сплескват. Остана ли сам в къщата нощно време, паля лампата в килера, като се залъгвам, че го правя, за да не се лутам и да има малко светлина, ако се събудя през нощта. И не ме е страх от нищо конкретно – страх ме е от това, че не ме е било страх и съм бил глупав – малко глупав и много млад.

Преди доста години с Цветана една вечер попаднахме в друго измерение. Разказвал съм го този случай, затова само ще кажа, че една вечер на път от Външно министерство в София към хотел „Плиска“ влязохме в друго измерение, минахме покрай къщи и дворове с ухаещи купи сено, без да минаваме по никакви улици се озовахме пред църквата до парка „Гео Милев“ навръх Редута, а буквално след минути бяхме „прелетели“ до входа на Полувисшето железничарско училище, което е доста далеч.

Не казвам, че пътят между Микре и Сопот е друго измерение, само казвам, че там е нещо друго. Какво друго, не знам. Но нещо не е наред според реда, който познаваме.

Нещо подобно изпитвам, когато вървя по пътя за махала Топилище. По пътя има една яма – огромна, дълбока пропаст, която така ме влече, че ако не се напрягам и не избягвам тази сила, като нищо ще падна в ямата.
Знам, че в Балкана се случват такива неща – че неизвестно как хора политат в пропасти, че изчезват…

И какво друго да си мисля, освен че там не трябва да има пътища и пътеки?

Като излязохме от отсечката, и решихме да проверим какво означава името Микре. Оказа се, че името е от арабско-турски произход и означава „почитана, благородна, щедра, великодушна“. А името на другото село – Сопот – има праславянски корени и означава „шумящ поток, извор, водопад“.

Ами ако между благородната и щедра и извора и водопада не трябва да има нищо друго, освен покой и бели чапли по дърветата?

Едва ли. Иначе трябва да не помръдваме, да си стоим само по къщите. А животът освен всичко друго е и пътуване, и връщане.

На първо време обаче не е лошо да спрем да нагнетяваме с думи, с действия, с убийствени репортажи неща, които се случват по пътищата на живота. Нека има малко тишина. И повече катаджии, които да гледат какво става по пътя, а такива като мене, дето не карат кола, да чакат да се върнат белите чапли. Няма ги белите чапли по пътя между Сопот и Микре. Поне аз не ги виждам.

Заплеснах се по белите чапли и щях да пропусна фазана. По-рано – минеш- не минеш някой километър, и току грейне фазан край пътя. А сега ги няма. Тъкмо се ядосваме по този повод, и един прекрасен мъжки фазан, навел главата си напред, близо до пътя, притича и бързо, и красиво, и есенно, и шарено. И на всички ни поолекна.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG