Синчето на наша позната играе с баща си на дивана. Майката щъка около тях, прави нещо.
–Мамо, ще ми дадеш ли вода?
Майката носи.
–Мамо, сандвич ще ми направиш ли?
Майката прави.
–А шоколадово бонбонче може ли?
–Добре де, що не накараш тати да ти даде?
–Защото когато ходиш, около теб има облак от сърца.
Като чух тая история, се опитах да си представя облак от сърца. И не можах.
Облак от сърца е най-хубавото нещо, което не можем да си представим.
Разбрах, че майката четяла много приказки на момчето и разни други книги и то като нищо може да е запомнило нещо подобно. Само майките ли приличат на облаци от сърца? Какви други облаци ще срещне момчето и къде ще го заведат те?
Ясно е, че тук не става въпрос само за любов – тук става въпрос за обожание на съвършенството, наречено майка. Обожание на грижата, на опората, обожание на началото, което ни е създало.
Момчето може и да си играе на думи, но усетих, че този облак от сърца е някъде отвъд поезията, оттатък поезията – в оня свят, в който няколко думи се превръщат в облак от сърца.
Има ли такъв свят?
А момчето си хапнало сандвича и си подсладило душата с шоколадов бонбон, което също е много важно в тази история.