Докато на печката се вари чорба, аз лежа. Сутринта брах смокини и ми се сецна кръстът. Но и да не ми се беше сецнал кръстът, обикновено лежа. Прозорецът е отворен и в него се виждат най-различни жици, парче от покрива на комшиите и стръмен Балкан с гора. По пътя минават коли от време на време, минават и мотори, но най-дълго не минава никой и нищо.
Ако си затворя очите, сигурно ще заспя, но ми е хубаво така да не мисля нищо, да усещам главата си като празна кошница и да се чудя дали кръстът ми се е сецнал много, или не чак толкова и дали, ако заспя, няма да ми мине. Но съм и малко гладен, а парата от чорбата се издига право нагоре и скоро ще бъде обед.
Издига ли се парата от тенджерата право нагоре, идва обед. А обедът е средата на деня. И краят може би на моя лек глад.
Чувам как говорят – по съвсем неописуем начин, мои съселяни и прелетни птици от помашките села. Докато говорят, гърлата им бълбукат и не им се разбира почти нищо, понякога умирам от яд, че не мога да разбера нищо, но хубавото е, че говорят хора.
Говоренето на хората е половината от човешкия живот, а мълчанието им е следобедът. Мълчанието е следобедът на живота. А проговарянето е началото на мъките.
Докато ги пиша тия възвишени умни неща, почва да бие камбаната на умряло. През два-три дена, през ден, всеки ден – дааан-дааан. Пак е умрял някой. Мъча се да разбера умрелият дали е мъж, или жена. Има разлика в биенето за починал мъж и починала жена, но така и не се научих да ги различавам.
Някога камбаните биеха по-дълго, сега една-две минути и край. Както се казва – в задъханото ни ежедневие камбаните трябва да се бият задъхано, защото няма време за дълго биене на камбани. И скръбта трябва да е кратка и да няма оплаквания и глезотии, защото времето, в което живеем, е задъхано – толкова задъхано, че чак ми изглежда астматично.
Тук, на село, обедното време е средата на деня. На друго място може да е друго време, но тука е средата на деня. А август, вместо да е следобедът на годината, е просто жега и напичане на слънце до откат.
Най-хубавото време е, когато не се случва нищо. Каквото и да се случи, ще те удари по главата. Каквото и да се случи, няма да те подмине. И тогава няма да питаш за кого бие камбаната тука, в селото, защото накрая няма да бие за никого – няма да има за кого да бие камбаната.
Хемингуей обаче може да е спокоен – в село моите набори са си пуснали като неговата брада. Не са кой знае колко много на брой, но приличат на брадати козли, макар че козелът на селото е само един и се казва Аспарух.
Какво начало за разказ само… Козелът Аспарух слизаше от Балкана и водеше стадото кози след себе си.
Литературата е хартиена работа, освен ако не е плод на дефект и талант едновременно.И когато не е следобедът на душата.
Бог да прости починалия и давам дума, че ще проуча как стои въпросът с биенето на камбаната за мъж или за жена. Срамота е, че не знам. И е срамота, че лежа и защото ме боли кръстът, не ставам дори да разбъркам чорбата.