Като си дойдех на село от София, и още от вратата баща ми почваше да обяснява какво е приготвила за ядене майка ми.
–Ние сме се подготвили, Николайчо, майка ти се е подготвила – направила е баница, пилешка чорба, кюфтета… – И изброяването продължаваше.
Седнем да ядем на масата, и той само чака майка да шавне нанякъде, и ме кара да хваля манджите ѝ и да не спирам. Като свършвахме да ядем, той събираше три пръста на дясната си ръка, поднасяше ги към устата си, прижумяваше и казваше:
- Мммм… Един път! Всичко беше екстра!
Същото казвах и аз.
Глупавата ми глава, дошла от София тогава, си мислеше, че къде-къде по-важно от това, какво ядем на масата, е, че съм получил някоя литературна награда, че съм пуснал цикъл стихове, че съм издал книга или че има рецензия за мен.
Майка ми и баща ми, разбира се, говореха и за това и се радваха много, но на мен все ми се щеше за друго да не става дума.
Не знам дали това е бил най-егоистичният ми период в живота или е бил период, в който моята лична планета е била най-отдалечена от мекото слънце на рода.
Глупав съм бил да се отегчавам от приказките колко мляко са дали козите, колко кила е станало прасето, каква хубава лютеница е варила майка ми и колко много не спират да хвалят баща ми, че е помагал някога на хората.
И до ден днешен не се научих и ме е срам от това, че се отегчавам например от непрекъснатите приказки в село за ремонт на коли, за игра на карти, за варене на ракия, за търговия с дървен материал. Въртя, суча – все ми се иска да се говори главно за това, което правя аз – за писане и за книги.
Днес в Тетевен пред един магазин ме спря моя близка колежка от комсомолско време, която не бях виждал от четирийсет години, и тя на секундата буквално ме разстреля и с категоричност, и с интонация, че каквото и да пиша, няма смисъл – хората не разбират нищо.
–Чакай, - викам ѝ, - преди няколко месеца имах четири милиона и триста хиляди гледания на авторската си страница… Хората гледат, интересуват се…
–Е и какво от това? Голяма работа! Ако излезеш на площада, колко ще те последват? – Това ми отговори жената от моята младост. И дори добави, че неин роднина, когото съм описал в мой разказ, ѝ се похвалил, но и това било без значение.
Хора, недейте да сечете като с брадва усилията и живота на отделния човек. Отделният човек става цялостен и общностен само тогава, когато това, което прави, има значение и смисъл за другите.
Баба ми Дона например правеше най-добре две неща – предеше вълна и пееше. Нищо повече не е било нужно
Брат ѝ – Кольо Княза, поправяше обувки, пиеше ракия и пееше. Абсолютно достатъчно.
Майка ми биеше инжекции, чистеше къщата и ни обичаше. Нищо повече от това не трябва.
Дядо ми Драган учеше ученици, свиреше на цигулка и си гледаше лозето. Какво друго да прави?
Другият ми дядо – Никола, е загинал при Страцин през четирийсет и четвърта година през Втората световна война. Повече от това и ангел не може да направи.
Комшиите около нас бяха шофьори на рейсове – много добри шофьори бяха.
Жените им тъчаха килими – по-красиви килими не съм виждал.
Тая сутрин срещнах козаря, който си чакаше козите на една стръмна улица и като чу, че дрънкат и идват отгоре, си пооправи гумените ботуши и намести брадвичката си на лявата ръка. Няма по-важно нещо от това, козите днес да се напасат добре.
Не трябва да се подминават дребните работи.
Кажете на някоя бабичка, че по-сладки круши от нейните няма.
Похвалете друга жена, която храни махленските котки пред къщата си.
Кажете някоя добра дума на мъжете, които още в десет и половина пият по една ракия на тротоара пред кафенето.
Вдигнете ръка за поздрав на глухонемия, който пие кафе на площада.
Направете и още такива работи, защото аз много искам да ги направя всичките сам, но не съм сигурен дали пак няма да забия в книги, поезия и бавно отдалечаване.