До магазина в Долни край на селото се виждат главно две много забележителни неща -вадата на селото, която там за малко се показва изпод къщите, и щъркеловото гнездо, което трябва да се гледа само отстрани.
Вадата, освен за напояване и за битова чистота, преди години се използваше и за допълнителен риболов и ми е толкова на сърце, че почна ли да пиша нещо за село, тя веднага ми се явява в главата. Описвал съм я и честно, и много, ама много преувеличено. Лъгал съм с художествено и естетическо удоволствие и съм се чувствал много добре, защото нашата вада заслужава това. Да можех, бих напоил с нея всички градини на селото, бих докарал китове да плуват в нея, бих я впрегнал да движи всичките манастирски воденици… Но понеже не мога, се радвам и на това, дето сега я виждам да блещука на слънцето под щъркеловото гнездо и къщите.
Не знам дали щъркеловото гнездо може да бъде ветропоказател и щъркелът, дето сега е в него, да бъде ветропоказателно петле, но за мен това гнездо е символ на височина, почти равна на Балкана. Голяма посока ми е това щъркелово гнездо. Най-важното за това гнездо е, че три къщи по-надолу от него – по улицата, беше къщата на дядо Лачо – брат на дядо ми Никола.
Виждате ли как се оплитат нещата – височина, Балкан, щъркелово гнездо, вада, магазин, къщата на брата на дядо ми…
Само веднъж, ама наистина само веднъж спрях под гнездото точно, и щъркелът така ме заля с облекчението си, че циганетата, дето бяха наоколо, пищяха от радост и се заливаха от смях.
Върви си по пътя, са ми казвали щъркелите, и не си и помисляй, че ние можем да сме ти някакъв чадър и да те пазим от това, което става по небето и във въздуха.
Близо до щъркеловото гнездо живее и баба Кунка, която досега на два пъти ми е носила прясно козе сирене в стъклен буркан за компот и която преди години учеше внук ми Ники да дои козите. Описах аз добрината ѝ в един вестник и тя го прочела. И сега ме среща и ми вика:
–ЧЕта азе вестника, чЕта го и оп – гледам името си. Малее, ма това съм азе, баба Куна съм азе! Азе съм във вестника.
По нашия край ударенията на глаголите често са на първата сричка – не се налагаше да го запомням, много е лесно. Напрягай на първата сричка и готово.
От София си е дошъл мой приятел от детството, представител на един от болярските учени и богати родове в село. Не сме се засичали от двайсетина години. Миришеше на София тоя Мишо някога и съм запомнил колко културно си отваряше устата, като говори. Беше и доста висок, но не съм сигурен дали е свързано с това, че самият им болярски род са дългучи, или с това, че в София снабдяването с хранителни продукти тогава беше по-сериозно. Повечето по количество хранителни продукти издължават хората на височина.
Мишо наистина ми е много скъп приятел от детството, умен и чист човек е. Това, което си казвахме с него като деца, беше абсолютно нищо, но аз го усещах като културна величина и му се радвах.
–Ама ти изглеждаш по-добре на живо, отколкото…
–…на умряло – шегувам се аз с характерния си тъмночерен хумор.
Което пък кара една друга жена да извика:
–Нема да говориш така, роднино! Нека да мрат душмнанете. Ние, нашият род, душмане немаме, ама що да мрем ние?
Много хубаво звучи това „роднино“ с ударение на първото „О“.
След всичко това се прибрах и се бях изпотил яко, защото сутринта изпих два упсарина и защото не знам дали наистина нашият род душмане немаме.