• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

НАШИЯТ РОД ДУШМАНЕ НЕМАМЕ

До магазина в Долни край на селото се виждат главно две много забележителни неща -вадата на селото, която там за малко се показва изпод къщите, и щъркеловото гнездо, което трябва да се гледа само отстрани.

Вадата, освен за напояване и за битова чистота, преди години се използваше и за допълнителен риболов и ми е толкова на сърце, че почна ли да пиша нещо за село, тя веднага ми се явява в главата. Описвал съм я и честно, и много, ама много преувеличено. Лъгал съм с художествено и естетическо удоволствие и съм се чувствал много добре, защото нашата вада заслужава това. Да можех, бих напоил с нея всички градини на селото, бих докарал китове да плуват в нея, бих я впрегнал да движи всичките манастирски воденици… Но понеже не мога, се радвам и на това, дето сега я виждам да блещука на слънцето под щъркеловото гнездо и къщите.

Не знам дали щъркеловото гнездо може да бъде ветропоказател и щъркелът, дето сега е в него, да бъде ветропоказателно петле, но за мен това гнездо е символ на височина, почти равна на Балкана. Голяма посока ми е това щъркелово гнездо. Най-важното за това  гнездо е, че три къщи по-надолу от него – по улицата, беше къщата на дядо Лачо – брат на дядо ми Никола.
Виждате ли как се оплитат нещата – височина, Балкан, щъркелово гнездо, вада, магазин, къщата на брата на дядо ми…

Само веднъж, ама наистина само веднъж спрях под гнездото точно, и щъркелът така ме заля с облекчението си, че циганетата, дето бяха наоколо, пищяха от радост и се заливаха от смях.

Върви си по пътя, са ми казвали щъркелите, и не си и помисляй, че ние можем да сме ти някакъв чадър и да те пазим от това, което става по небето и във въздуха.

Близо до щъркеловото гнездо живее и баба Кунка, която досега на два пъти ми е носила прясно козе сирене в стъклен буркан за компот и която преди години учеше внук ми Ники да дои козите. Описах аз добрината ѝ в един вестник и тя го прочела. И сега ме среща и ми вика:

–ЧЕта азе вестника, чЕта го и оп – гледам името си. Малее, ма това съм азе, баба Куна съм азе! Азе съм във вестника.

По нашия край ударенията на глаголите често са на първата сричка – не се налагаше да го запомням, много е лесно. Напрягай на първата сричка и готово.

От София си е дошъл мой приятел от детството, представител на един от болярските учени и богати родове в село. Не сме се засичали от двайсетина години. Миришеше на София тоя Мишо някога и съм запомнил колко културно си отваряше устата, като говори. Беше и доста висок, но не съм сигурен дали е свързано с това, че самият им болярски род са дългучи, или с това, че в София снабдяването с хранителни продукти тогава беше по-сериозно. Повечето по количество хранителни продукти издължават хората на височина.

Мишо наистина ми е много скъп приятел от детството, умен и чист човек е. Това, което си казвахме с него като деца, беше абсолютно нищо, но аз го усещах като културна величина и му се радвах.

–Ама ти изглеждаш по-добре на живо, отколкото…

–…на умряло – шегувам се аз с характерния си тъмночерен хумор.

Което пък кара една друга жена да извика:

–Нема да говориш така, роднино! Нека да мрат душмнанете. Ние, нашият род, душмане немаме, ама що да мрем ние?

Много хубаво звучи това „роднино“ с ударение на първото „О“.

След всичко това се прибрах и се бях изпотил яко, защото сутринта изпих два упсарина и защото не знам дали наистина нашият род душмане немаме.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG