• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

МНОГО Е ХУБАВО НЯКОЙ ДА ТЕ ИЗВИКА ПО ИМЕ

Прибирам се от магазина, взел съм кори за баница, питка във вид на полумесец – с шарена сол вътре в нея, и минерална вода. Минералната вода е десет кила и ще ми скъса ръката. Тия бутилки с минерална вода стават все по-големи и по-големи – още малко, и ще ни върнат във времената, в които носехме вода от селските чешми. Да си купуваш вода от магазин не е като да си донесеш от чешма, нито купешките кори за баница са ония – печени върху печката, бабини кори, но това е положението. Нито пък питката с шарената сол вътре в нея е оная някогашна бабина питка, прълната отгоре на гьоза на печката и с коричка, която така ти пращи в зъбите, че сякаш чуваш звуците на Рая.

Много обичам, както си вървя, някой зад гърба ми да ми викне името – Николай, Николайчо, Коле, Кати… Каквото му е на устата на викащия името ми.

През годините съм се научил, както съм си с гръб, да усетя дали викането е радостно, уплашено, тъжно или пък любовно. Без още да съм разпознал чий е гласът, знам за какво ме викат. И няма по-сладко нещо от мига, в който се обръщам и виждам кой ме вика.

Тази сутрин обаче се колебаех. Не мога да разбера веднага какъв е гласът.

–Николай, Николай - чувам.

Доста е приглушено викането, идва сякаш откъм земята. Хем е приглушено, хем е леко проточено. И пак:

– Николай, Николаай…

Този път викането сякаш е леко въртеливо, сякаш се оплита във въздуха и вече е много близо до мен – още малко, и ще ми се качи на гърба това викане:

–Николаай, Николаай…

На два метра от портата на къщата най-после се обръщам и виждам една котка. Леко оранжева, леко рижава, почти прозрачна от слънцето, наежена и замаяна котка върви след мен и ме вика. Познавам я, че е влюбена.

По това време мъзгата във върбите тръгва, върбите стават лилави, кокичетата скачат, теменужките греят, далечно усещане за пролетна любов се процежда отвсякъде, а също така и котките полудяват от любов.

Само луда от любов котка може да тръгне след мен и да ми вика името. Не знам откъде го е научила – едва ли чете стихотворения и разкази, но ми знае името и върви зад гърба ми. Като влюбена топка от слънце и като истински красива жена.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG