Това лято комарите са се изравнили по форма и очертания с водните кончета. Причините не са ми извести, но е интересно да се наблюдава как увеличеният обем на комарите предизвиква недоразумения.
Водните кончета са красиви същества, сякаш цялата им сила е събрана в предната част, а комарите обикновено са продълговати и не будят възхищение. Но тази година са се слели почти.
Напича и сенките от ъглите на къщите се показват, сякаш са чертани с плексигласова ученическа линия. Много геометрични ми изглеждат сенките. Асфалтът отдолу по улицата е красив. Дотам съм го докарал, че съм в състояние да нарека и асфалта красив. Защото пътищата ни – и в прекия, и главно в преносния смисъл – станаха доста грозни.
И сега пред мене – асфалт за чудо и приказ, понапечен от слънцето, сенки от къщи, комари и водни кончета, които са е слели.
Зад ъгъла на една от къщите се търкулва шарена топка и подскача. Оттласква се от асфалта, издига се пак нагоре и почва да маха с лапи. Топката замръзва на земята, прави лекичка дъга, маха с лапи във въздуха и така- няколко пъти – все по-напред и по-напред. Малко коте преследва не водно конче и не комар, а сянката на водно конче или сянката на комар.
Замислям се за илюзиите в живота. Малките котета са големи сладури и каквото и да правят, си остават сладури. Пухкави, умилителни хищничета, които още от малки тичат подир сенки на прелитащи същества и подир сенки на всякакви опашки. Нека не са сенки, а сенчици. В началото сенките винаги са сенчици.
Гледам го котето и хем ми е смешно, хем ми се плаче. Как може комарите да са колкото водни кончета? Може ли сивото на комарите да се сливат с лилавите и зеленикави цветове на водните кончета? По каква причина досадното ще заприлича на красивото и по каква причина, докато се учи да ловува и да играе едновременно, котето трябва да преследва сенки?