Заключването е сигурност, а напоследък – най-вече начин на живот и голям страх. Говоря за заключването с катинари, със синджири, с ключове, с райбери, с резета. Заключиш ли се, и ти олеква. Като се заключиш, и ти се струва, че си си свършил работата.
В село аз също се заключвам – синджир на портата с катинар, ключове на вратите, тук-таме райбери. Заключвам и вратата към мазето, защото си мисля, че някой дух може да се промъкне оттам.
Обратното на заключването е някой да ти почука на вратата, да те извика през оградата, да ти хвърли камъче – ама малко камъче, по прозореца, да ти звънне и по телефона в края на краищата.
Та заключвам се аз отвсякъде и почвам да ходя нагоре-надолу из стаята на долния етаж на къщата, където по неотменим български закон са съединени в едно кухня, хол и спалня. И живот.
Дюшемето, по което ходя, е безиросано, изциклено, нищо, че един откачен роднина на баща ми го нацапа на времето с нещо бяло, от което няма измиване вече петдесет години. Така уж дюшемето се опазвало от дървояди.
Всичко е заключено и аз ходя насам-натам. И изведнъж – чук-чук-чук… Замръзвам, спирам се, полуизтръпнал отварям вратата – няма никого. Връщам се, пристъпвам – чук-чук-чук… След секунда – чуук-чук.. Дааа- почни извиквам аз и страхът ми се примесва с усещане за нелепост. Няма кой да чука по врата, до която няма как да стигне. Стоя така – неподвижен, и когато след време се поклащам, чувам, че чука дюшемето. Ама чука това чамово дюшеме, все едно някой чука с кокалчето на пръста си по вратата.
Успокоявам се и решавам да пробвам пак. Иска ми се да видя откъде точно чука това дюшеме, да го запомня мястото и да се успокоя. Да, ама чукането изчезва – не мога да го намеря. Търся го, подскачам, натискам чамовите дъски с пета, с пръсти – няма и няма. Минават ден, два, месеци, година, а чукането идва само от време на време. Близо до ореховата маса и абсолютно сигурно – от пода и от дюшемето.
Почвам да си мисля какво ли не. И заключвам вече по два пъти вратата към мазето. Сложихме нов килим – бая дебеличък и поглъщащ шумове, и пак едно и също – чукането идва, когато си иска и се чува, както реши.
Викам си – дали пък не настъпвам по мазола някоя дъска, дали не ѝ стъпвам по сърцето, дали баба ми, майка ми и баща ми не са се спъвали там случайно? Дали точно до ореховата маса не съм си изпуснал детството и то да е изчезнало? Или пък дюшемето не може да се примири с белите петна, с които го загрози нашият роднина?
Мисля си какви ли не неща и ми става весело, че все пак някой почуква в къщата и иска да си поговорим. Той мълчи, а аз мисля – така осъществяваме тези наши разговори.