Насън може всичко. Няма граници, няма пространства, всичко е омешано, нищо не е последователно и изглежда, че в хаоса е невъзможно да се потърси каквато и да е логика.
Не е изключено, напротив – твърде вероятно е, освен хората и животните, сънищата да спохождат дърветата, тревите, защо не камъните и всичко, всичко, което ни заобикаля.
Не мога да смая никого с разсъжденията си за сънищата, нито мога да се доближа до техните ключове и ключалки. Мога само да ги разказвам – да се опитвам да ги разказвам, както преди мен са правели хиляди и хиляди други хора. Както милиони и милиарди хора разказват сънищата си всяка сутрин, а после сънуват дните си и ги живеят и така живеят и сънуват всичките си реалности и всичките си сънища.
Баба ми Събка например – майка на майка ми, от село Голяма Брестница, Ловешко, не започваше деня си, без да разкаже какво е сънувала, без да го тълкува и най-вече, без да цъка с език и да повтаря: „Мале, мале, мале, какви са тия сънища, какво е това чудо?“
При нея всяка сутрин се изсипваха един куп жени, които ѝ доверяваха сънищата си и от приказките, които чувах, са ми се набили в ума ей такива велики прозрения: „Това не е на убаво. Да му кажеш да не оди никъде, да си седи у вазе.“ „Парите ше се намерят, ама са пренесени през река“. Или „това, дето го мислиш за болест, да си го майнеш от главъта – нищо ти нема.“ Или „ти го майни Въло, остави го, гледай мръсницата – тя го е подкокоросала, тяя! Остави го Въло…“
След такива приказки в Голяма Брестница денят поемаше по нормалния си път.
Тази нощ сънувах баща си. Сънувах го едновременно като дух и като плът, като физика. Сънувах кожата му – с този изумителен аромат на теменужки. Усетих косъмчетата по кожата му, усетих потта му, приближаването. И усетих как бащината плът и бащината кожа и дух ме обгърнаха и се сляха с мен. Казано с едно изречение – насън аз станах баща си и баща ми стана мен. Баща ми стана своя син. Как се разбира тая работа, не знам.
После сънувах как в мен потъна голямо и красиво дърво и вместо да изпитам болка и раздиране, аз усетих шумоленето на листата на това дърво в мен. И станах дърво. И удивителното е, че видях сянката си като сянка на дърво.
После сънувах още няколко такива превъплъщения, от които запомних само едни слънчеви лъчи, които във вид на петльови пера и с отблясъци в различни цветове проникнаха в мен и ме направиха цветен. Но цветен отвътре.
Сънувах и любовта – имаше си и име, и образ и въобще не беше красива. Беше слабичка, в началото с дълга коса, после – постригана – никаква красавица не беше, но беше моята любов. И вместо за любов, ми говореше най-обикновени неща. Моята голяма първа любов и моята несвършваща голяма любов ми говореше за най-обикновени неща и от тези неща аз изпитвах вина, защото съм пропускал обикновените неща, все съм дърпал сърцето си нагоре и нагоре, а обикновените неща не съм ги забелязвал. И много ме заболя. Лека-полека историята с голямата ми любов и обикновените неща отиде някъде встрани, сякаш искаше да ми помогне и да ме остави на спокойствие. Така правим ние – накрая искаме голямата любов да ни остави на спокойствие.
Сънувах и други неща, които прелитаха покрай мен и през мен, но това сливане, това мое сливане насън с баща ми, с красивото сенчесто дърво и със слънчевите лъчи и петльовите пера така ме изуми, а после ме обзе такова спокойствие, каквото има само в сънищата.
Понякога сънищата са смразяващи, понякога са топли, но винаги ни карат да се чувстваме във въздуха и да летим даже когато ходим, и да сме всичко, което наяве не можем да бъдем.
Боже Господи, колко стеснена е реалността ни, колко малък и въпреки това прекрасен е ъгълът, който наричаме наш живот, наша галактика и наша Вселена. Непоносимо е и колко е очарователно това, че можем да бъдем едновременно навсякъде и в сънищата да имаме и машина на времето, и възможност да стигнем, където никога не сме били и където винаги сме съществували.