• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

КЪДЕ Е ОНЯ СВЯТ

През последните години няколко пъти сънувам Оня свят. Обикновено го виждам като огромен хотел с непрекъснато движещи се нагоре-надолу асансьори, с неизброими стаи и аз все се лутам и не мога да намеря нито етажа, нито стаята си.

Веднъж видях Оня свят във вид на МОЛ, в който всеки следващ етаж приличаше на хълм, хората го изкачваха и изчезваха – нещо като огромен мравуняк.

Тази нощ пак бях на Оня свят, но този път беше съвсем различно – толкова мило и по домашному. Оня свят тази нощ не беше нито на небето – някъде-някъде в Космоса, нито някъде в бездните, в които би трябвало да има мрак, плач и скърцане със зъби.

Сънувах прабаба си Пена по майчина линия, която живя почти до сто години и последните двайсет беше напълно сляпа. Висока, чиста, красива стара жена с дрехи, в които личеше вкусът и смирението на българката, тази жена ни разпознаваше, като ни пипаше по лицата. Може и да не ми повярвате – бил съм малък и е възможно да греша, но докато ме пипаше по лицето с пръстите си, тя натискаше някакви малки клавишчета и мене ме обземаше радост от това докосване, близост някаква и доверие.

Сънувам прабаба си Пена да лежи на легло в къщата си в Голяма Брестница – в къщата си, от която се виждаха върховете на Вежен и далечината беше неописуема. Тази къща беше на ръба на едни скали, които свършваха с изворите на река Златна Панега и с две-три други села, пръснати в долината. А аз, покачен на една стълба срещу нея в стаята, ѝ разказвам за нейни роднини, които тя не познава. Казвам ѝ, че има правнучка професор и тази бабичка, която никога не е чувала нито за старобългарска литература, нито за старобългарски език, започва да се интересува какво точно представлява – нека го кажем – професията на правнучката.

В това време в съня ми се появява и баба ми Събка и ми обяснява, че майка ѝ никога не е умирала, че винаги е тук и че просто преди години сме престанали да я виждаме.

А аз сега в съня си я видях.

Ами ако Оня свят е около нас и в стаите, в които живеем? Ако нашите мъртви непрекъснато са около нас? Ако ни изпълват със спокойствие? И те, именно те – нашите мъртви, не ни ли помагат да прозрем бъдещето или да си обясним миналото?

Ами ако така наречените духове и ангели са част от нашия род, ако това са нашите презимена и фамилии, ако това е цялата несвършваща любов и несвършващи съмнения?

И накрая само един детайл – въздухът около прабаба ми Пена не миришеше на райски аромати – миришеше на жена, легнала да си почине, изкъпана със слънчева вода и домашен сапун. Сляпата ми прабаба ми миришеше на живот.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG