Тази сутрин на спирката на рейса за Тетевен заедно с нас чакаше и Ивайло. Ивайло вече съм го описвал поне няколко пъти – с каубойската му шапка, с големите му мустаци и с колелото, с което разнася и продава краве и овче мляко в пластмасови бутилки.
Ивайло си пийва и други неща, освен овче и краве мляко, като например мента. И ракия също. Виждам го преди време да пие мента в едно от кафенетата на селото и той ми казва, че ментата е слаба ракия и няма да свърши работа и че трябва да се мине на твърдо гориво, разбирайте – ракия, от четирийсет и два градуса нагоре.
Тук ми се иска да кажа няколко думи за „ловджийската“ страст в мен. За страстта и инстинкта ми да се хвърлям върху образи и сюжети, да ги хващам, да ги оглеждам от всички страни, да си ги въртя в мозъка непрекъснато и да ги описвам с думи.
През годините обаче така и не се научих кога точно трябва „да скоча“ и да не пускам сюжета, случая, стихотворението. Все пак си имам някакъв знак – физиологичен знак, че трябва да се пише. Този знак е лекото изтръпване под диафрагмата, леко изтръпване и в мозъка, замайвам се, изключвам си бушоните и край – това е. Тогава знам, че мърдане няма – трябва да се пише.
Сега няма мърдане и спасение от Ивайло.
Ивайло гледа овце и крави, голям чешит е на външен вид, но е трябвало да поговоря пет минути с него, за да осъзная, че човекът не е орех, който трябва да счупиш, а ядка на орех, която трябва да опиташ. В случая с Ивайло – чаша мляко, сто грама мента или сто грама ракия.
Ивайло веднага ме забоде:
–Най-много от поетите обичам Ботев и Смирненски.
После даде оценка на учебника по литература на внучката си,която ще бъде дванайсети клас. Овчарите ходят с кавал в торбата, Ивайло – с учебник по литература.
–Ми та то в учебника нема нищо. То нема литература в него.
После изброи имената на всичките си учители по литература в Тетевенската гимназия, описа ги, интонационно ги охарактеризира.
И през цялото време гледаше встрани от мен, защото, сигурен съм, чудеше се какво да ме прави и къде да ме сложи в тая литература и в това негово образование.
Както говореше за Смирненски, така премести разговора – не без моя помощ, върху великите комарджии на селото и върху картоиграчите, и върху тези, които са играли на зарове… И си гледаше часовника, и чакахме рейса. И той се чудеше дали да не викне някого да ни закара до Тетевен с кола, ама се сети, че казиното в Тетевен отваряло след десет и половина, та нямало смисъл, щото кой ще ни закара в Тетевен от приятелите му, ако не е отворено казиното.
–И литературата е казино и хазарт! – казах аз.
–Абе остави ти тия работи. Дай ми на мене „Под игото“ и „Червените ескадрони“ и я остави тая работа с казиното и с хазарта.
Литературата наистина е хазарт. И залогът е животът или смъртта на автора. Печеливш е само този автор, който хвърли зара си върху смъртта.
Не мога да му кажа тия работи на Ивайло – и без това му изглеждам съмнителен и така завинаги ще си затворя пътя и към млякото, което продава, и към пълната му с литература душа.
Ивайло живее на няколко километра извън селото, близо до реката – в един бивш хан, в който гледа овцете и кравите си. И оттам всяка сутрин с колелото си пристига в селото и млякото, което кара, ми прилича ту на малък облак, ту на парче лед, ту на отблясък в росна ливада.
–Абе, Ивайло, - питам го, преди с жена ми да тръгнем на автостоп и да го оставим да чака рейса и приятелите си – откъде се е взела тая литература у тебе? Защо обичаш литературата?
–Защото над къщата ми всяка нощ прелитат самодиви – ми отговаря Ивайло.