Тръгна ли покрай реката, и се плаша да я погледна. Толкова е изтъняла, че не е за гледане. И като е изтъняла и е плитка, рибата сякаш е станала по-много. В плитка река рибата винаги изглеждат по-много. Като в някакъв аквариум щъкат нагоре-надолу и им личи колко са тревожни.
Седя на едни сковани пейки край реката, до вира, където се къпехме някога като деца, и се настройвам да пиша стихотворение. Виждам тъмносива чапла с провесена гуша да минава над върбите, но понеже тук преди никога не е имало чапли, трудно мога да започна стихотворение с чапла.
Опитвам се да си спомня какво точно изпитвах, като скочех от скалата в този вир. Най-напред ми се запушваха ушите и носът, после усещах мехурчетата около краката и главата си, после оглушавах напълно и след пет-шест загребвания с дланите под вода усещах дъното. Радвах се страшно, че съм стигнал дъното, макар че усещах лепкавост по краката си – повечко тиня и по-малко пясък.
И от това не става стихотворение. Не мога да опиша точно как ме прерязваше ледената вода, как ми обръщаше корема наобратно, как ме мамеше студената вода да скоча. Скочиш ли в студена вода, порастваш.
Няма как да го опиша това, няма кой да го разбере. Или и да има кой да го разбере, няма кой да повярва, че не скочиш ли в студена вода, не можеш да пораснеш.
Голям пропуск е – и на стиховете, и на такива като мене, отчаяни хора, че не могат да поемат и да опишат това изчезване от света, тези балончета, мехурчета, това безмълвие.
Тогава не съм си го мислел, но сега съм сигурен, че като съм се гмуркал в реката, съм бил нещо като подводен космонавт – космонавтите бяха на мода и понеже не можех да отида на небето, скачах в реката, което си е истинска безтегловност и истински Космос. Иди го опиши в стихотворение…
Докато седя, почва да ми изтръпва ръката. И се сещам как си пъхах ръката под камъните да ловя риба. Гледам си пръстите – между тях има химикалка, а някога имаше рибешки опашки. Като си поемеш въздух и се гмурнеш и като си пъхнеш ръката под някоя скала или голям камък, и почваш да усещаш с пръстите си рибешките опашки.
Представяте ли си какво стихотворение може да се напише с пръсти, които усещат рибешки опашки, и рибите изчезват или се разместват, и ти се протягаш и протягаш, и ръката ти не стига, и пръстите ти не стигат да хванеш рибите и думите.
На двайсетина метра зад мен – на една тераса на вила, седят двама мои познати: единият – добър човек, за другия не знам какво да кажа, и пият ракия. Горе-долу сме набори с тях и им познавам гласовете, даже мога да определя тембъра на гласа им според броя на ракиите, които са изпили. Хубава тераса, над тях има лоза, гората, макар и омърлушена и поспаружена, повява хлад към тях, а те седят и изговарят толкова много глупости, че няма смисъл да им броя ракиите.
Единия го обичам, за другия ми е все тая. И двамата говорят невероятни глупости и ми пречат да напиша нещо – каквото и да е.
И ей така, както ме е яд, че ръсят простотии на килограм, разбирам, че никога няма да мога да напиша стихотворение, което да опише това тяхно разстилане, разливане, нищоговорене, викане, запълване на пространството… И не само стихотворение – нищо няма да мога да напиша за човешкото умиротворяване, кротване, обезсилване и кой знае какво още. И няма да мога да напиша стихотворение за това, как ракията слепя тези хора един с друг.
Чак почва да ме хваща страх, че ги слушам и им се ядосвам.
Ама какво си мисля аз? Защо не отида при тях, защо не им свирна, защо не седна на терасата и не трясна и аз две ракии. Нали винаги съм го правил, нали цял живот съм бил с тях, нали съм оттука?
Може би – не е сигурно, но нямам сили да отида, защото не мога да напиша стихотворението си за реката и за гмуркането към дъното и докато не го напиша, няма да мръдна оттука.
Но, от друга страна – колкото повече се мръква, толкова повече ме хваща страх и ако не са тия приказки зад гърба ми – все по-високи и по-високи, много ще се уплаша.
Почне ли да се мръква, трябва да се чува човешки говор.