Все по-често гледам „шантави“ предавания за необясними и странни неща. За едно ранчо в Америка, пълно с извънземни явления и проявления, и светлини, за тайнствени призраци и духове.
Че има нещо оттатък – има, че феноменалното и феномените са покрай нас – така е. И ако все още не можем да ги разгадаем, поне трябва да разказваме за тях – ако посмеем да разкажем. Да разказваме спокойно, доколкото можем, и да не ни е страх, че ще ни сметнат за луди.
Сигурно е било преди двайсет години. Училището, в което бях учител, честваше в зала „Универсиада“ в София юбилей. Бях написал сценария за тържеството, измислил бях сума „фокуси“ – спомням си, че имаше аквариуми с риби, книги летяха из въздуха… Струваше ми се интересно тогава и много се вълнувах, защото исках представлението да се хареса.
И то наистина се хареса, а след края аз излязох навън, пуших няколко цигари, говорих с много хора...
Сигурно някъде към девет часа вечерта тръгнахме с Цветана да се прибираме вкъщи. Живеем на улица „Чехов“ и от зала „Универсиада“ до нас е не повече от половин час пеша. Максимум.
Сто пъти бяхме минавали по тия улички, които опират булеварда пред Външното министерство и продължават към „Плиска“ нагоре – успоредно на булевард „Цариградско шосе“. Там тогава беше и Китайското посолство.
Вървяхме между блоковете и покрай тях и изведнъж замириса на сено. Беше месец юни и между блоковете вече се косяха тревите, но ей така, както си вървяхме, не само че замириса на сено, ами блоковете изчезнаха. На тяхно място се появиха къщи – много спретнати и чисти къщи с дворчета и в дворчетата – купи сено. Като в алпийско село, само че равно.
Не се уплашихме, не си говорехме нищо един на друг с Цветана, само почувствахме облекчение, спокойствие и тишина. Някаква друга реалност се появи и ни обгърна по малките улички към хотел „Плиска“.
Разказвал съм го на приятели този случай и вероятно винаги по различен начин съм описвал това спокойствие, тази абсолютна и крехка защитеност, тази сигурност, че си някъде, където би искал да бъдеш.
Сега, след толкова години, видяното там ми изглежда като някакъв филм със забавени движения, като картина, в която не влязохме, а която ни прие.
Казвали са ни, че се е изкривило времето и пространството, че сме били в друго измерение. Не знам в какво измерение сме били, но нищо не беше изкривено – всичко беше толкова на мястото си, колкото никога досега. И тихо, и спокойно.
В следващия момент, без да се движим, без да преминаваме през улици и светофари и без вече да сме в тази пасторална картина, се озовахме на върха на квартал „Редута“, до църквата „Свети Георги“. Разстоянието е около два километра най-малко, а ние бяхме там и аз много се чудех защо баирът е станал толкова стръмен, а ние изобщо не сме задъхани. И се учудих също, че къщите под църквата хем са на баир, хем са на равно място. И църквата не беше вече божи храм – беше нещо, което мога да опиша само като форма, която ни окуражаваше – бяла и окуражаваща.
Секунди по-късно бяхме на входа на Полувисшия железничарски институт (ПЖИ). Просто прелетяхме това разстояние, разтворихме се във въздуха. И не само бяхме стигнали там, ами и седяхме на един тротоар, гледахме се и на мен ми идеше да се разплача. Мисля, че Цветана се разплака.
Като видяхме, че всичко е станало за около дванайсет-петнайсет минути, се уплашихме, взехме някакво такси, което също кацна от въздуха, и се прибрахме у нас.
Веднага, още същата вечер разказахме за преживяването на наша приятелка – преподавател по физика в Софийския университет, която успя да каже само едно:
– Имате късмет, че сте се върнали…
Такива ми ти работи.
Иди после, че не вярвай в чудеса, които сигурно имат връзка с онова, за което не смеем даже и да си помислим.
И да знаете - не е измислица.