• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

И НЕ Е ИЗМИСЛИЦА

Все по-често гледам „шантави“ предавания за необясними и странни неща. За едно ранчо в Америка, пълно с извънземни явления и проявления, и светлини, за тайнствени призраци и духове.

Че има нещо оттатък – има, че феноменалното и феномените са покрай нас – така е. И ако все още не можем да ги разгадаем, поне трябва да разказваме за тях – ако посмеем да разкажем. Да разказваме спокойно, доколкото можем, и да не ни е страх, че ще ни сметнат за луди.

Сигурно е било преди двайсет години. Училището, в което бях учител, честваше в зала „Универсиада“ в София юбилей. Бях написал сценария за тържеството, измислил бях сума „фокуси“ – спомням си, че имаше аквариуми с риби, книги летяха из въздуха… Струваше ми се интересно тогава и много се вълнувах, защото исках представлението да се хареса.

И то наистина се хареса, а след края аз излязох навън, пуших няколко цигари, говорих с много хора...

Сигурно някъде към девет часа вечерта тръгнахме с Цветана да се прибираме вкъщи. Живеем на улица „Чехов“ и от зала „Универсиада“ до нас е не повече от половин час пеша. Максимум.

Сто пъти бяхме минавали по тия улички, които опират булеварда пред Външното министерство и продължават към „Плиска“ нагоре – успоредно на булевард „Цариградско шосе“. Там тогава беше и Китайското посолство.

Вървяхме между блоковете и покрай тях и изведнъж замириса на сено. Беше месец юни и между блоковете вече се косяха тревите, но ей така, както си вървяхме, не само че замириса на сено, ами блоковете изчезнаха. На тяхно място се появиха къщи – много спретнати и чисти къщи с дворчета и в дворчетата – купи сено. Като в алпийско село, само че равно.

Не се уплашихме, не си говорехме нищо един на друг с Цветана, само почувствахме облекчение, спокойствие и тишина. Някаква друга реалност се появи и ни обгърна по малките улички към хотел „Плиска“.

Разказвал съм го на приятели този случай и вероятно винаги по различен начин съм описвал това спокойствие, тази абсолютна и крехка защитеност, тази сигурност, че си някъде, където би искал да бъдеш.

Сега, след толкова години, видяното там ми изглежда като някакъв филм със забавени движения, като картина, в която не влязохме, а която ни прие.

Казвали са ни, че се е изкривило времето и пространството, че сме били в друго измерение. Не знам в какво измерение сме били, но нищо не беше изкривено – всичко беше толкова на мястото си, колкото никога досега. И тихо, и спокойно.

В следващия момент, без да се движим, без да преминаваме през улици и светофари и без вече да сме в тази пасторална картина, се озовахме на върха на квартал „Редута“, до църквата „Свети Георги“. Разстоянието е около два километра най-малко, а ние бяхме там и аз много се чудех защо баирът е станал толкова стръмен, а ние изобщо не сме задъхани. И се учудих също, че къщите под църквата хем са на баир, хем са на равно място. И църквата не беше вече божи храм – беше нещо, което мога да опиша само като форма, която ни окуражаваше – бяла и окуражаваща.

Секунди по-късно бяхме на входа на Полувисшия железничарски институт (ПЖИ). Просто прелетяхме това разстояние, разтворихме се във въздуха. И не само бяхме стигнали там, ами и седяхме на един тротоар, гледахме се и на мен ми идеше да се разплача. Мисля, че Цветана се разплака.

Като видяхме, че всичко е станало за около дванайсет-петнайсет минути, се уплашихме, взехме някакво такси, което също кацна от въздуха, и се прибрахме у нас.

Веднага, още същата вечер разказахме за преживяването на наша приятелка – преподавател по физика в Софийския университет, която успя да каже само едно:
– Имате късмет, че сте се върнали…

Такива ми ти работи.

Иди после, че не вярвай в чудеса, които  сигурно имат връзка с онова, за което не смеем даже и да си помислим.

И да знаете - не е измислица.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG