• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

ЕСЕННО ВРЕМЕ

Лятото си го биваше по всички линии – изпържи де какво можеше, но сега вече е друго. Сега душата на есента си почива.
На петна-на петна Балканът е ту кафяв, ту бледооранжев, ту много, ама много тъмнозелен, почти синкав. Като жив човек е, на когото някакъв огън е опърлил космите по тялото. Там, където обаче е сянка, на север от скалните върхове над село, и сега шумата си стои и е хубава. Хубава, уморена есенна шума.
А около Водопада гората е зелена. Този Водопад е особен, защото е временен и ту пощурява след дъжд, ту се губи някъде, но около него винаги е пълно с живот и със зелено.
От жегата през лятото много от ябълките се свиха, сбръчкаха се и сега са паднали и по тях се виждат гнили кафяви петна. Много от сливите и джанките изсъхнаха по клоните, а с къпините се случи това, че не можахме да изядем ни една свястна къпина и всичките или киселеят, или не са могли да узреят изобщо. Дажи стипчивостта на дренките не е с оня ряз, от който ти се схваща челюстта.
Минаваме покрай голямо бъзе. Гора от бъзе покрай пътя, а бъзето – дребно, черно, та черно – толкова черно, че чак лъскаво. Ако се надвесиш над него, черните му точки блестят. И е толкова много, че докато преминаваме покрай него, побеляваме съвсем. Няма какво друго да ти се случи, като вървиш покрай черно бъзе, освен да побелееш съвсем. Идват ми в главата следните стихове и спираме да ги запиша:

Черно е бъзето – толкова черно,
че грее.
Минаваме с теб покрай бъзето и навярно
съвсем ще побелеем.

Малко по нататък виждаме две смачкани змии. Пепелянки. Става ми жал, а иначе ме е страх от змии, но си представям как са излезли на припек на пътя – да си напичат коремите, и как гумите на колите са ги направили на пихтия.
После виждаме най-малкото гущерче на света. Да се чуди човек – мравка ли е, гущерче ли е. Ако го сложиш на нокътя си – ще се побере на него. Съвсем-съвсем мъничко гущерче бебе, а как само се движи, как криволичи и прави чупки.
Реката яко мирише на тиня. Много е тъжно река да мирише на тиня и там, където бяха бързеи, сега да гледаш пясък и локви. Рибите са се набили в подмолите и под корените на дърветата и само от време на време излизат, за да се уведомят какво става. Чуват се гривеци, оттатък реката до пътя за Тетевен пищят резачки, чува се чукане, лай на кучета, а после по пътя с колело ни настига рибар, който се спира и ни разправя, че лови големи скобари, ама да не казваме на никого къде сме го видели, щото по-рано нямало толкова много рибари, ама сега било пълно с рибари и ако разберат къде той лови скобари, нищо няма да остане.
Навлизаме във вилната зона, а там, под скалите, има орлови гнезда. Мине се не мине време и току видим орел да се вие и да наблюдава Балкана и вилната зона. Още в началото на вилната зона живеят кокошки и петли, на които стопаните пускат италианска музика, за да растат както телесно, така и духовно, и над тях най-често се вият орлите.
След малко, докато се помотаем покрай вилите и докато си наберем малко ябълчици, орехи и сливи, за пръв път виждаме на едно място да летят не един или два, а цели пет орела. Личи си, че два са по-големи – летят по-бавно, въртят се главно в кръг, докато другите три – по-малките, се мотаят, дето се вика, в краката им и в крилете им, чертаят разни и различни фигури, изчезват за малко зад баира, връщат се… Обаче лека-полека влизат в синхрон с двата големи орела и над нас в небето се изнася такова представление, такъв танц, какъвто само пет орела могат да направят.
Гледаме с Цветана и броим – един, два , а – още един – три, ето ги и другите два! Пет са!
Иззад оградата на една от вилите се показва възрастна жена:
–Господине, какво броите?
–Орлите! – отговарям.
–Къде са? На нашия орех ли са?
–Не, в небето са.
–Аз си мислех, че са щъркели. Митьооо, – вика жената навътре към двора – орли били! Хората броили орли.
–Щъркелите си заминаха, госпожо! – казвам аз, но жената вече се е навела и се радва на котката си.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG