Всеки път, когато отида в градчето, а аз почти през целия си живот ходя в това градче, се случва едно и също – онова, което очаквам.
Имам снимка, на която съм с майка си и баща си – някъде двегодишен сигурно съм бил и те ме държат за ръце. Снимката е правена на площада.
И сега, като отида в градчето и мина през площада, усещам кадифето от детските си панталонки, лачените си обущета и усещам в лявата си ръка сухата длан на майка си, а в дясната – леко изпотената длан на баща си.
Има една игра – на фъърр – детето е хванато за двете ръце и майка му и баща му или роднините му го вдигат да лети в небето. Това фъъррр го усещам всеки път в корема си, като мина през площада на градчето.
Площадът много е променен, поне няколко пъти е преработван и разкрасяван оттогава, но снимката ми е пред очите и аз съм в нея.
Преди няколко години почти през ден ходех в Тетевен, защото се готвеше премиера на моя книга. Премиерата се състоя в Съвета и всеки път, когато ходех там, покрай мен минаваше един странен образ, носеше в ръцете си по един-два празни буркана, хилеше се загадъчно и леко иронично и ми съобщаваше:
–Нема да им стъпа в Съвета! Тебе те уважавам, ама в Съвета нема да им стъпа никога!
Случвало се е да отида в градчето и да не искам да се видя с никого – е така, да се помоткам, да си напълня очите с красоти, да погледам скали и балкани и да видя угасналия вулкан.
Тоя угаснал вулкан е толкова величествен и остър, че идеално може да стане за централен прът на някой огромен небесен цирк, в който се случват невероятни неща.
Няма начин обаче, когато не искам никой да ме вижда, да не изникне буквално от нищото моя роднина – красива, работлива и предприемчива жена, която сякаш ме издебва и ме хваща в някакви прегрешения и с която винаги провеждаме един и същи разговор:
–Ти какво правиш? Ами как си? Ами а да се видим!
И все такива дълбокомислени неща от рода на дъра-дъра-дъра-дъ.
Няма празно. Винаги се виждам с тая моя роднина и ми е чудно как след толкова неща, които е постигнала тя, и след нещата, които съм направил аз, е възможно да не си казваме нищо друго освен дъра-дъра-дъра-дъ.
Случвало се е да водя приятели и гости да разглеждат красотите на града – да се потопят в сърцето и пазвите, както се казва, на хайдушката гора, да чуят как Вита пее песни за самодиви и хайдути. Романтиката винаги ми е в главата, надявам се – и чувството за хумор, и сигурно затова всеки път, когато показвам с ръка планинските красоти, ще се намери някой да се приближи и да ме осведоми, че има на промоция пилета в топлата витрина на хранителния магазин, че аптекарката в Горни край е затворила, щото си е изкълчила крака, че на Главната продават мед от тая година, че в кафенето по стръмната улица за към църквата мой приятел от Гложене се е напил. А най-често изниква продавачка на бельо, за да ме осведоми, че си е преместила магазина и че боксерките на фирма „Братя Харизанови“ са в наличност, и ми е запазила няколко чифта.
Без изключение се явява някой, който казва нещо, което придърпва красотите на хайдушкия Балкан и ги слага в краката ни. Няма мърдане.
Има и две други работи обаче – две други работи, които ме карат да мисля, че заедно с обикновените хора живеят и някакви неописуеми, странни произведения на Божието изкуство – хора, отнесени от света, прелитащи над Балкана, които живеят при изворите на реката, върху скалите ѝ и от време на време ни се показват.
Напоследък стоя поне по пет-шест минути на моста над реката за пазара и гледам рибите. Днес преди обед правех същото. Седим на моста с братовчеда Милчо и аз се консултирам с него по отношение на рибите, които плуват в реката. Няколко по-едри рибета плуват настрани, носят се по течението и дремят – казва се „плуват на прястран“ .
–Кленчета ли са? – питам братовчеда.
–Кленчета са – зарадва ме той.
–Тия рибета там, дето лежат на камъка едно до друго, мренки ли са?
–Мренки са – потвърждава той.
–Ами шарената риба? Шарената риба там ли е? – пита един старец, който буквално се е спуснал зад нас от небето.
–За пъстърви ли питаш? – сещам се аз.
–Питам за шарената риба – казва старецът. –Гледайте да видите шарената риба!
Балканските пъстърви са шарени – с червени точки по тях и тук, до моста, преди време е хваната доста голяма балканска пъстърва – казват, кило и половина. Но старецът не питаше за пъстърва, питаше за шарената риба.
Близо до автогарата има къща и там – в една от стаите на първия етаж, като много малко момче съм живял аз. Снимката с майка ми и баща ми и кадифеното костюмче е от това време.
Но има и друга, още „по-малка“ моя снимка, и на тая снимка баба ми ме е изнесла, събула ме е бос и както съм така малък и бос, ми търка краката в копривата, която е порасла пред къщата. По-закаляваща снимка и по-изразителна снимка не съм имал. И досега, когато мина оттам – покрай Тетевенската автогара, винаги виждам да расте коприва. Асфалтирано е вече мястото на копривата , стадиони, спортни съоръжения има, счупени рейсове и камиони се въргалят, но винаги има и стръкче коприва. Даже и да няма, аз го виждам. Копривата от детството ми и баба ми са един и същи човек. Винаги един и същи човек.
Сещам се за една приказка на баща ми. Като нямаше какво да правим на село, и баща ми казваше:
–Айде да се разкараме до Тетевен.
Палеше колата и тръгвахме да се разкарваме до Тетевен. Без цел и без посока, както се казва в песните – просто да се разкараме. Да ни се променят очите, устата, думите да ни се променят, друг въздух да лапнем. Това – с лапането на друг въздух, си беше чист номер, щото въздухът и в Гложене беше чист също, но можеш ли да спреш човек, който е тръгнал нагоре в планината да лапа чист въздух?
И хей така – както се разкарвахме по улиците на Тетевен, се случваше горе-долу същото, което се случва и досега – ту някой ще ти скъса нервите и ще ти затули пейзажа, ту някой ще попита за шарена риба, ту ще видиш коприва.