Имал съм двама приятели, които са ми заседнали и в главата, и в сърцето. Там са си и сега и не помръдват. Иначе и двамата са на небето – Иван Динков от Ловеч и Дачо Тодоров от село Гложене, Тетевенско.
По едно и също време ги обичах и им вярвах, без да се замислям за секунда.
Моето приятелство с тия двамата е чудо – и божествено, и градско, и селско. И двамата пиеха и пушеха. Още от ученици. Аз също. С Иван Динков се напивах в Ловеч, с Дачо Тодоров – в Гложене.
Може и да ви се струва непедагогично, но ще кажа, че това, дето се напивахме с тях още като момчета, ми счупи прозорците на душата и на сетивата и ме накара да не мисля, че съм малък, и ме накара да мисля, че съм птица, гълъб, соколче, мравка, гущерче.
Пиенето и пушенето бяха в основата на моето приятелство с тях. Плюс още едно много важно нещо – четяха книги, та се късаха и имаха библиотеки, по два метра високи.
Надявам се, следите последователността в разгръщането на приятелството – пиене, цигари и книги. Можете да си представите какви разговори сме водели, как сме си завирали носовете в редовете и смисъла на написаното и как сме искали и ние да пишем и да сме пияни не само от вино и от ракия, ами и от творчество.
И двамата бяха десет пъти по-големи мъжкари от мене, отдаваше им се да правят с ръцете си всичко, за разлика от моите кекави ръце, биеха се по-хубаво от мене, ловяха риба по-добре от мене и същевременно имаше в тях една страхотна женска чувствителност и милозливост, и фатализъм, и пропадане, и безпомощност.
Били са ми приятели, защото съм обичал и това женското в тях. По-умни от мен бяха, всичко можеха да правят по-добре от мен, но дълбоко в себе си съм ги усещал и като момичета, и като същества, които трябва да пазя и закрилям. Нито съм ги пазил, нито ги закрилях, нито можах да ги опазя, но ги обичах на такова различно и велико ниво, за каквото просто не ми се говори. Не ми се говори, защото не знам какво да кажа.
По едно време в София често ходех да се срещам с писатели и да пием в Централния клуб на офицерите на Цар Освободител. Бях бая отслабнал, с голяма къдрава коса, ама много голяма и къдрава коса, с опулени и изпъкнали жабешки очи, зехтинени, както се изразяваше баба ми, пиех водка, говорех за поезия и кой знае как съм изглеждал – замечтано, отнесено и шантаво, но един бая подпил и подпухнал посетител на заведението веднъж се приближи към мен, погледна ме и най-искрено ме попита:
-Ти да не си гей? Да не си обратен, че изглеждаш и гледаш така?
Пиян идиот, какво да му се сърдиш? Нито съм гей, нито съм обратен. Всичко ми е наредено според естеството на природата, но после доста мислих върху тези нелепи въпроси. Дали съм гей?
Изглежда в природата ми на човек, подвластен на думите, на слабостта, която в края на краищата те излъчват, подвластен на деликатността на думите и най-вече на техните родилни мъки, аз съм носил и нося в душата си и нещо женско. Пак повтарям – подреден съм по правилата на природата, но вероятно именно женското ме е карало да съм приятел с тия двама ангели, които пиеха и пушеха, четяха, издигаха се и падаха и в края на краищата бяха безпомощни като момичета.
Е това са тия двама мои най-добри приятели – Иван Динков от Ловеч и Дачо Тодоров от Гложене. Единият стана инженер и акълът му винаги беше в Космоса. Другият стана доцент – ветеринарен доктор, и акълът му винаги беше в Космоса, та чак до края на Космоса.
И за да е съвсем пълна картинката с приятелството, ще трябва да поставя себе си между тях – аз, най-слабият, да се грижа за тях – най-силните, като за момичета. И да не мога да ги спра, когато решиха да скочат.