• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

ДОБРЕ, ЧЕ СЕ ПРИБРАХМЕ

Не ни е имало петнайсетина дена на село и първото нещо, което усещам, като отварям вратата на къщата, е, че една паяжина ми се лепва на носа и се къса. Пуква се като балонче, стапя се. Усещам я като съвсем леко и меко гъделичкане и я усещам като намек, че да те няма петнайсетина дена, не е малко време.

Много се уплаших, като гледах един филм, в който показаха как паяци в тропически джунгли плетат паяжини, в които могат да се омотаят и хора. Даваха някакви огромни паяци и паяжините им уж изглеждат като хамаци и като люлки, а омотае ли се човек в тях – край.

Винаги има някаква паяжина, някаква черта, конец, нишка на прежда, които щеш не щеш, преминаваш, късаш и минаваш оттатък, където всичко е само предположение, догадки и смътен страх. Тръпки ме побиха, като гледах тия огромни паяжини във филма, а тая паяжинка, която ми се навря в носа в къщата, имаше вкус на нещо средно между захарен памук и тайнственост.

От дъждовете в двора тревата е дръпнала доста и като вървим по нея, пружинира и сякаш се хвали със своята еластичност и сила.

Като валят дъждове, и зеленото никога не овехтява. Все му се ще на зеленото след дъждовете да изглежда в резеда.

Черешката е родила точно три черешки – те са хрупкави и сладки, хрущялки, нищо че не са узрели както трябва. Бше родила повече, но я попари сланата и оцеляха само три. Три – три, да не са малко? Като си откъснеш череша от двора, тя ти изглежда роднина, близък човек и ти е сто пъти по-симпатична, сладка и близка от всичко, което можеш да си купиш на пазара.

Сливката и крушката са се отчели по всички линии. Сливите са още малки и зелени, но си личи, че ще са сладки и големи. Малки са, но ще са големи.

Свят ми се зави, като видях, че крушлетата са лилави. Лилаво-розови крушлета – и много, и изящни. Тук, на село, има една дума – скопосити, което означава не чак съвършени, но много, много красиви.

Докато сме на двора, по пътя минават хора и си говорят. Включва се аларма на кола и комшията излиза да види какво става. През прозореца се чуват жаби от реката. Реката е много далече, но изглежда жабите викат като луди и се радват, щом се чува чак тука.

Напълно съм се отпуснал и почвам да си мисля разни работи. Чух какво си говореха в рейса кондукторката и шофьорът, чух какво си бъбреха момчетата и момичетата от спортното училище в Правец, с които пътувахме в рейса, и се сетих за приятелите.  Мислех за разговорите, които съм провел с приятели. Мислех си за разговорите, които съм провел с любими жени, с майка си и баща си, с децата си. Не съм си мислел какво точно сме си говорели, защото нито го помня, нито е възможно да го възпроизведа, само дето много се учудих какво ли си говорят всички без мен.  Как може любимите ми същества, където и да са, да си говорят и мен да ме няма. Как може да си говорят за различни неща от това, което са си говорили с мен?

Много ясно разбирам, че и без мен паяците са си говорели в къщата и са оставили паяжини, че черешката, крушката и сливата са си говорели, че майка ми и баща ми някъде си говорят, а мене ме е няма. Значи хората могат и без моите думи, без присъствието ми…После се успокоявам, защото ми мирише на вкъщи, на зеленина, на малко влага от мазето и на неизбежност.
Много е хубаво, че се прибрахме, и мога да се отпусна напълно. Поне засега.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG