
Валя около двайсетина минути. Валя така, сякаш небето си беше напълнило пазвите с джанки, със сливи и ябълки и изведнъж – хряяс, къса си ризата и всичко, каквото е до гърдите на небето, пада във вид на дъжд.
Де да беше така…
Тая година дръвчетата изгоряха и сега вместо да мирише на ябълки, сливи и джанки, мирише на прах – мирише на сърдит прах, на ошамарен прах, който е побегнал, тичал е и сега се носи из въздуха.
Някога в Балкана валеше всеки следобед – от два до четири. Народът спи, а в Балкана вали. И най-хубавото на тия всекидневни дъждове според дядо Дачо беше, че растат доматите. Спи дядо Дачо следобеден сън и знае, че като вали, доматите ще порастат, ще узреят и той ще има с какво да си пие ракията.
Като вали истински голям дъжд, после мирише на свежест. Сега мирише на прах. Мирише и на отдъхване. Все пак си поемаме въздух – не е малко. Но това не е дъжд.
Още като го видя как почва да вали тоя изчезнал и запилял се по света дъжд, и го усещам, че е прибързан, че е пощурял, че няма търпение и че просто се излива и край.
Но пък отгърмяването на гръмотевиците е голяма работа. Уж небето е небе, а като почнат гръмотевиците, и то става пещера – огромна, безкрайна пещера, в която някой вика и се надвиква с някой друг, и се чуват гръмове и тътени.
На светкавиците най ми е любимо пращенето. Пращенето на светкавиците е точно като рязане на дини или като разкъсване на женска риза. Представяш си какво има под ризата на жената – представяш си влагата ѝ, силата и живота ѝ. И хряяс – пада светкавица и пращи, и хвърчат копчета и въглени, и отблясъци и после това отгърмяване – като заминаване на каруца, като изчезване на някакъв влак на страстта.
Много тъжна работа е отгърмяването на бурята – особено на прибързаните пияни бури.
Имаме нужда от дълги дъждове, от дълга любов, от несвършваща любов, от гръмотевици, от пукане на тъпанчета в ушите…
Е това е – имаме нужда от дълга любов и големи дъждове.
Няколко пъти ми се е пръсвало сърцето от любов по жена. Няколко пъти на мястото на сърцето си съм имал хлад след любов с жена. Но един път беше много страшно. Бях млад и зелен и не знам точно върба ли бях, орех ли, лешник ли бях, но бях младо дръвче и като ми изтръгнаха сърцето, се свих на кравай. Представете си дръвче, свито на кравай, и си представете влюбено момче, свито на кравай.
Усетих, че от пръстите на краката ми през корема и гърлото, та чак до устата ми излизат мълнии. Викам си – ей сега ще умра, тая иска да ме умори. Майчице мила, умирам!
И като заваляха едни години и едни дъждове и не спираха и не спираха, и носеха пясък, тиня, кал, влага, живот. И слънцето светеше и напичаше, и нямаше край.
Тоя следобеден дъжд днес е нещо като почукване на вратата. Не съдбата чука на вратата – съдбата да прави каквото ще, но ми се струва, че дъждът днес чука на вратата. И тъкмо отворих – да го видя и да си поприказваме, и той взе, че изчезна и отгърмя. И както казваше дядо Дачо – абе нема ни една. Ни една капка нема да има, ако не се върнат големите дъждове и ако пак не се свия на кравай и не треперя, и не кажа:
–Тая иска да ме умори, но няма да стане, защото дъждовете ще бъдат най-красивите и дълги дъждове и всичко ще се възроди – и охлювите ще плъзнат в градината, и дирите им ще светят със сребърните си ленти, и ще има паяжини и капки в паяжините, и ще има едно бяло камъче в средата на градината и едно бяло облаче горе в небето.
А може и да няма нищо такова.