• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

ДАЛИ ЩЕ СТАНЕ РАБОТАТА

Опитвам се  да наблюдавам хората и да си представям дали са един за друг.

Возя се в автобус например, гледам момче и момиче. Момичето е много хубаво, момчето – не толкова. Момичето блуждае, погледът му отскача на различни неща, не слуша внимателно какво му говори момчето. И момчето изглежда притеснено, напрегнато вътрешно, несигурно. Работата няма да стане, си казвам, ще се разделят.

Друг път външно погледнато – всичко е идеално, но като чуя по едно изречение, казано от уж идеалните партньори, и веднага разбирам – няма да стане, няма да са за дълго заедно.

Тези неща си личат. Влезте в къщата на някоя жена например, погледнете как са подредени обувките до вратата. Веднага ще ви стане ясно – ще я бъде ли работата, или не. Вижте какви книги чете, има ли книги у тях, вижте я как си е подредила дрехите. Нещата са пред очите ни, само трябва да се вгледаме.

Случвало ми се е красива, умна, известна жена, докато говори с мен, да каже нещо, от което да разбереш какъв голям инат е, колко е дребнава, колко тесен е прозорецът на интересите ѝ. Особено ме е покрусявала дребнавостта в човека, ония малки, вкаменени парчета от душата. И тогава си казвам – и тука работата няма да стане.

Внимавайте какво си спомнят хората около вас и ще разберете кое е важно за тях. Попитайте ги например как са се обръщали към тях като малки. Тези първи, обикновено съкратени имена, са много важни, знакови са, оформят характера после.

Особено показателно за това, „дали ще стане работата“, е как се храни любимият ви човек, как яде. Мисли ли за вас, или мисълта му е в яденето само? Или някъде другаде? Заедно ли ядете, или само седите заедно на масата и всеки яде сам за себе си? Предлага ли ви част от храната си, слага ли храна от неговата чиния във вашата, или просто яде и не мисли за вас?

Сигурно е било към края на деветдесетте години на миналия век – бях го закъсал яко, останал бях без работа, преследван в известен смисъл от новопокръстени демократични създания, отбягван от стари приятели и една вечер, докато ядях – а аз ям бързо, за съжаление – жена ми ме погледна и каза: „Ти не виждаш какво ядеш“.

Стреснах се, защото тогава наистина ме е нямало по никакви линии и съм се хранел най-вече с въздух. Ял съм различни неща, разбира се, но в съзнанието ми те са били горчив въздух.

Много са знаците, които ни дават да разберем, че любовите и надеждите ни са въздух, че амбициите ни са въздух. Инстинктът ни говори за това, а умът не иска да го приеме, бяга, залъгва се.

А в природата не е така. В природата хаосът е най-естествената хармония. Клечките от изсъхнало дърво, паднали в тревата, уж пречат на тревата, а са си точно на мястото, защото по тях пълзят мравки, на тях кацат пеперуди, под тях, ако щете, пръстта е малко по-влажна.

Където и да са в реката, рибите са си на мястото – и когато стоят в кръг и са се притиснали една в друга и се греят на слънцето, близо до повърхността на водата, и когато скачат на бента и трептят във въздуха, и даже когато никакви ги няма, рибите са си на мястото. И дивите патици също, и дивата

череша, и орлите над манастира са си на мястото.
И движението, и неподвижността на природата са си на мястото.

Какво ни пречи на нас, хората, да сме си на мястото и да сме си с половинките, не знам. Не знам защо толкова често все не става и защо когато се е получило, не знаем, че е така.  Може би ни липсва цялост, дух и душа, ум и усещане за цялост? Може би страстите и щенията ни раздробяват и ни превръщат в песъчинки – в човешки песъчинки, които се търсят, докато песъчинките в реката са се намерили и са точно там, където трябва. И песъчинките в пустинята също са се намерили.

Като ученик в единайсети клас казах на голямата си любов, че я познавам добре. Нещо ме беше ядосала и ѝ казах: „Познавам те добре и знам какво ще направиш.“

Думите ми не бяха толкова сухи и сега им липсва конкретност, но смисълът е този. В главата ми обаче още се върти и ме стърже отговорът на моята голяма любов: „Не ме познаваш, Николай.“

И като каза това, удари с двете си ръце, лекичко, разбира се, по облегалката на стола.

Това е било всичко, което е трябвало да знам. Ама не съм го знаел.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG