• Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти
Nikolaymilchev
  • Начало
  • За автора
  • Новини
  • Поезия
    • Петел от малинов пейзаж
    • Тънък дъжд
    • Ти и котките следобед
    • Прелъст и светогорски стихотворения
    • Бяла залисия
    • Малката поетеса
    • Пейзажи с Лолита
    • Само скреж
    • Само рисунки
    • Стихотворения
    • Стихотворения
  • Проза
    • Ябълковият човек
    • Разтуряй, Злато моме, магиите
    • От сутрин до вечер
    • Съчинения по природа
    • Разкази
    • Разкази
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • ВИДЕОРУБРИКА "КИТ В ГОРАТА"
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Поръчай книга
  • Контакти

ДА СИ ЗАБРАВИШ ГОДИНИТЕ

Тия дни се наложи да чакам два часа пред кабинета на професор хирург. Два часа са много време и като нямаше какво да правя, наблюдавах другите хора около мен – чакащите. Къде, ако не пред докторски кабинет, всички хора са чакащи.

Най-близо до вратата на кабинета седяха мъж и жена на около четирийсет години. Мъжът – типичен представител на хубавците тарикати, които излъчват едновременно и силно здраве, и здрав тарикатлък. Остриган, облечен по тарикатски, той се правеше на непукист, но начинът, по който бе свил вероятна епикриза, ми показваше, че е доста напрегнат. Такива мъжаги много рядко се навеждат напред и се огъват, а той просто изведнъж клюмваше, стискаше с дясната си ръка епикризата и тя от фуния ставаше на не знам си какво. После много бързо говореше нещо на жената. Жената през цялото време протягаше сравнително хубавите си крака и съм абсолютно сигурен, че си мислеше дали всички виждаме колко скъпи и маркови са маратонките ѝ.

Друга двойка – малко над трийсетте според мен, с напредването на времето  се потеше по-силно и по-силно. Смотани на вид, облечени чисто, но със сплъстени коси, тези двама души излъчваха миризма на пот, в която имаше и страх, и притеснение, и сетни сили, дето се казва, от чакането, и една завеяност на обречени хора.

До тях имаше още по-млад човек, жълт като лимон.

По едно време влезе изискана дама над осемдесетте – толкова протяжно и културно разпитваше за разстановката на силите пред кабинета, че културата ѝ стана и захаросана, и прекалена.

Опитвах се да не мисля нищо друго, освен дали не се пързалям прекалено на стола, на който седях. Той е хем стол, хем пейка. Сигурно ги знаете тези столове пейки, които не знам от каква ламарина са направени, но като седнеш на тях, непрекъснато се пързаляш надолу. От същата марка са и столовете по спирките на метрото, където не стига, че си в метро и вдън земя, ами се и пързаляш още надолу, докато чакаш.

Преди години чакането пред всевъзможни и най-разнообразни лекарски кабинети така ме беше изтощило и съсипало, че едва издържах. И си помислих, че единствено като малко дете и сега – чак сега, чакането пред лекарския кабинет ми се струва наистина висене. Отегчително висене – някога, като дете, и висене в нищото сега. Нито ме беше страх, нито си мислех какво ще стане. Бях оставил клетките на тялото ми да решат този проблем – не умът ми, не сърцето ми – клетките на тялото трябваше да поемат висенето.

Уж съм човек на словото и обикновено когато става дума за разговор, се оправям добре. А когато дойде моят ред и професорът започна да ме преглежда, съблечен и свит пред него, забравих на колко съм години. Устата ми изрече десет години по-малка възраст.

Истина е, че прегледът беше доста специфичен, екстремен, но аз през цялото време се учудвах, че не ме боли от това, което професорът ми прави, мислех си за пръстите му, за това, как чрез пръсти и поглед прониква в стомаха ми и абсолютно забравих на колко съм години.

Когато жена ми съобщи истинските ми години, професорът ме погледна за секунда и в очите му видях сякаш: „Боже, този е луд! Горкият човек!“

Сигурно ме е взел или за дементен, или за кой знае какъв и аз, вместо да се засрамя, започнах да му обяснявам, че изглеждам загубеняк, ама не съм, че когато се мобилизирам, се представям горе-долу добре с приказките…

И усетих как лека-полека вътрешната пружина на словото и изчезналото ми допреди малко чувство за хумор ме върнаха, така да се каже, в играта.

–Как се казваш? – попита професорът, преди да ми напише рецептата.

–Николай Милчев – отговорих.

Съвсем спокойно професорът пишеше рецептата и ми обясняваше как трябва да си я прилагам и как трябва да я осмисля, а аз се смутих се, че не ми е чувал името. Но, от друга страна – обясненията, свързани с употребата на рецептата леко ме развеселиха, особено оная част, обясняваща необходимостта ноктите на ръцете да бъдат изрязани.

Дадох си сметка колко дълбоко съм увреден от писането, колко не съм способен да изживея и един миг, без да го разглеждам като „плячка“ за бъдещо писане. Не знам какво е това, но е неизлечима болест – да дебнеш хората, думите, да дебнеш тялото си, да улавяш миризмите на живота и да се мъчиш да запомняш и анализираш.

Това, че си забравих годините, не ме насърчава много по отношение на помненето, но като оправдание ще изтъкна, че тогава бях свит, в утробно положение и вероятно наистина съм бил в нечия утроба.

  • Начало
  • За автора
  • Публицистика
    • Актуална публицистика
  • Преводи
  • ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
  • Контакти

Общи условия за ползване на уебсайта

Copyright © 2024 Всички права запазени за SuperHosting.BG