Днес излязох до магазина без часовник. Като не си вземам часовника, времето изчезва, оставям го в къщата.
Лявата ми ръка е олекнала, почти не я чувствам.
Не знам колко грама тежи часовникът, но това, че не си чувствам ръката без него, означава, че времето тежи. Не говоря за годините и старостта, не говоря за грохването и смазването – говоря за тези грамове на часовника, които балансират, които уравновесяват.
Докато отивам до магазина и пазарувам, времето се накъсва на кадри. Преминавам от един кадър в друг и самият факт, че няма как да погледна към лявата си ръка и да видя колко е часът, ме прави лек като перце. Студът преминава през мен, без да ме смразява.
Като нямаш часовник, всичко е набързо, крадешком. Измъкнал си се от някакъв невидим затвор и се радваш, че макар и за малко можеш да бъдеш друг. Това – с оставянето на часовника, е голям номер. Другите хора имат часовници и са във времето, ти – не.
Като се връщам в къщата, часовникът е там, където съм го оставил – на перваза на прозореца. Гледам го само отдалече и ми се струва като някакъв кръгъл отвор, в който е изчезнало това, което е било преди мен и което ще изчезне после. Ако има машина на времето, ето я тая машина.
Какво помни, какво знае, къде отива и как така кълца-кълца пространството, отделя го, съединява го, върти го в кръг.
Остарях да си нося часовника, да го гледам по сто пъти на ден и сто пъти през нощта. Уморих се да ме дърпа този мой часовник напред и аз все да искам и да не мога да го изпреваря.
И се сещам за една войнишка снимка на баща ми. Той и още един негов набор са се снимали с часовници. Вдигнали са си левия ръкав на куртките, да им се виждат часовниците. Искат да кажат от снимката: „Вижте ни колко сме важни, имаме часовници“.
А знам от баща ми, че часовниците не са били техни, дадени са им назаем само за снимката.
Каква радост и гордост е било да си гледаш времето на ръката.
И колко ми се иска утре пак да изляза без часовник, да подмина магазина, да мина по моста над реката и да тръгна по пътя на изгубеното време без часовник.