Почнаха да се появяват вече тук-таме имената на евентуалните кандидати за вицепрезиденти. Днес прочетох едно такова име, което го гласели уж за вице на президентката Илияна Йотова.
Тук, на село, се чува какво ли не – че ще пресъхне Вита, че от последните къщи на баира няма да обстрелват селото с чалга, чува се, че бялата кобила, дето се подвизава във вилната зона, щяла да се жреби – всичко се чува. Даже и за вицепрезидентите се чува също.
През годините, макар и встрани и без каквито и да са сведения от първа ръка, съм наблюдавал как се държат някои от сполетелите ни досегашни вицепрезиденти.
Блага Димитрова беше по-суетна и от Жельо Желев и ми се струва, че когато напусна вицепрезидентския пост, си е представяла, че ще ѝ дадат Нобелова награда за литература. Тя, която никога не е стояла в сенките на нашата литература, а тъкмо обратното, след осемдесет и девета година направо скочи в учебниците, скочи на върха на политиката и беше отрупана с такова внимание, че вниманието към нея я „смаза“ и прекъсна връзката ѝ с реалността. Бяха я обявили за гениална писателка, а сега, когато сякаш всичко бавно си идва на мястото, се разбира, че макар и добра поетеса, тя просто е една от многото като нея.
Сещам се и за Тодор Кавалджиев – земеделският вице на Петър Стоянов. Отстрани този човек ми изглеждаше колкото честен, толкова и непохватен да се впише в хлъзгавите по онова време, а и след това президентски коридори. Докато Петър Стоянов беше шлифован, гъвкав, готов едновременно и на антикомунистически патос и на родопска песен, то Тодор Кавалджиев изглеждаше ако не като слон в стъкларски магазин, то поне като някакво същество, което не е много-много за показ. Личеше си, че Петър Стоянов едва го понася, тъй като му разваля и хлъзгавостта, и възможността да си въобрази, че логореята е мъдрост.
Когато свършваше мандата на тяхната президентска двойка, Тодор Кавалджиев изплака, че няма къде да живее и няма апартамент в София. И тогава тоя човек ми омиля. Казах си, щом апартамент не си е уредил, значи в известен смисъл е мой човек.
Георги Първанов имаше за вице генерал Марин. Генерал Марин изпълни ролята на мюре (мюрето е патица, която подмамва дивите патици, които да бъдат отстреляни). Марин уж беше против НАТО и гласоподавателите им много се зарадваха, а после се оказа, че не бил разбран и всъщност бил с две ръце за НАТО, но ако може, да я караме малко по-полека, та да влезем по-подготвени.
Не ми се коментира двойката Плевнелиев – Маргарита Попова. Няма какво да се коментират президент палячо и вицепрезидентка, която ахаа-да стане вицепрезидент и нещо не се получава. Иначе казваха, че била добър и честен юрист.
Мислех да спра дотук, но знам, че много веднага ще попитат: „Ами Радев и Йотова“?
В началото Радев беше и леко зашеметен, и леко напомпан. Беше му необходимо време, за да осъзнае, че политиката не е само ВВС. Беше му необходимо бавно да се отърсва от политически бавачки и ментори, от маниакални и скъсали с действителността най-близки съветници, както и от откровени глупаци и предатели. Доколко се е отървал, е тема на друг сложен и болезнен разговор.
И ако в началото съм треперел какво точно ще каже Радев и как ще постъпи, за Йотова никога не съм треперел. Тя почти винаги знаеше и къде е, и какво казва и трябва да каже, и докъде трябва да стигне. Не че винаги съм бил съгласен с нея. Струвало ми се е, Йотова беше нещо като настойничка на Радев. Наистина спирам дотук, но ще се изкуша да кажа, че така, както някога Йотова обеща, че ще бъде коректив на Радев, ако направи нещо срещу БСП, така и сега по-ясно и категорично да заяви левите си позиции и левите си намерения, ако има такива. През годините отношенията на Радев и лявото, включително и БСП, бяха белязани от много кризи и това все някога трябва да спре – трябва да има трансформации в това отношение. Като гледах как Крум Зарков говори накъсано, прегракнало и с очевидна болка пред остатъците на БСП на Бузлуджа, наистина ми стана много тъжно. Не ми се ще младият БСП- председател да звучи уж оптимистично, а в него да има толкова тъга. Госпожа Илияна Йотова може да помогне в това отношение – ще ѝ прилича.
Ако сте се разхождали в красив град или в красиво село, сигурно ви е правило впечатление как красотата идва от естественото преливане, напасване, а понякога и пълно сливане на атмосфера, на къщи и дворове, на улици и на хора. Ако къщите например стоят заедно една до друга и се преливат, човек почти не го забелязва, но му е хубаво. Малко нещо да не е на мястото си, една къща да не е боядисана както трябва или характерът ѝ да е друг, стилът ѝ да е друг, и веднага си личи.
Така е и с президента и вицепрезидента – техните имена, дейност, въжделения и цели трябва да се допълват и припокриват. Те, разбира се, ще имат и ще носят своите особености, но без хармония не може. Като им чуеш имената едно до друго, и трябва да ти изглеждат, че заедно ще свършат работа. Трябва да няма скърцане. И да няма луфтове между имената. И най-малкият компромис си личи.
Много е важно, като чуеш името на кандидата за вице, да не се питаш: „Тоя пък кой ли беше?“