Излязъл съм пред портата на къщата и двама мъже почват да си приказват отдалече по улицата. Те са на петдесетина метра един от друг, а аз съм между тях. Двамата стоят, не се приближават един към друг и си говорят. Какво си говорят, не мога да го разбера, но за тях очевидно е много важно. Чувам какво говорят, а не схващам.
Не спират да приказват, надвикват се и усещам как разговорът им прави дъга над мен. Думите им не ме отразяват. Те двамата, разбира се, ме виждат много добре, но си говорят така, все едно аз не съществувам – изтрит съм от улицата.
Над главата ми, по електрическите стълбове, освен жици за тока, има още десетки кабели. Едни са се увисили, други са скъсани, има просто омотани кабели… И си давам сметка, че не само говорът на двамата мъже, а и толкова много неща минават над мен, без да ме отразяват.
Забелязвам как загрубяваме. За култура изобщо не става въпрос. Става въпрос за това, че отношенията между нас започват да приличат на мазол, на гьон. Мазолът може и да се изреже, но после пак ще куцаш, а какво остава за човешките взаимоотношения, които не спират да куцат от толкова много мазоли. Ами гьонът – тая подметка за обувки, тая здравина, студенина, сигурност? Това не е само опростачване – това е вкаменяване, циментиране на човешките взаимоотношения и чувства, за да не изглеждаш смешен, слаб, безпомощен.
По абсолютно същия начин, по който говорът на други хора прави дъга над мен, понякога като от самосвал върху главата ми се изсипват подробности, детайли, детайлчета, странични неща, при които разговорите буквално ме затрупват, не мога да се ориентирам и се чувствам изгубен между думи, които са някъде далече от мен.
Още от дете си спомням, че много често ми се е случвало, преди да почнат да говорят с мен, да ме извикат доста грубо при себе си. Казваха ми нещо от сорта „Я ела тука, ела!“ със съответното махане с ръка и мръщене на челото, след което целият разговор се превръщаше в назидание.
Привикаш ли някого, придърпаш ли го с привикване до себе си, ти вече си го подчинил. И видимо или невидимо се разпореждаш с него.
Оня ден по същия начин ме привика възрастна жена. Подпряла се беше на оградата на църквата, което също е знаменателно. И точно така, както някога ме викаха по команда, така ме извика и тя. Казах, че бързам, и не отидох, а после ме дожаля, защото в края на краищата, ако не се отбия при жена, облегнала се на оградата на църквата, какво правя изобщо?
Нашите разговори се разпаднаха. Превърнаха се или в монолози, при които нас ни няма, или в дъги от думи над нас. Разговорите ни станаха срички и звукове – срички и звукове след Големия взрив, който ни преобърна и живота, и душите.
Кога и къде изчезнаха глъбините на разговорите? Вече имаме съвършено различен език и говор. Други са ритъмът и интонацията. Езикът ни престана да се лее и говори, а е запъхтян и тича, колкото сила има. И развива невиждани скорости.
Ще дам необичаен пример с ловене на риби. Рибите са неми същества уж и не говорят с човешки думи. Но когато някога ги ловяхме с ръце под големи камъни и скалички, първо напипвахме опашките на рибите – най-напред само с пръстите, после опашките на рибите опираха до началото на дланта ни и ако точно в този момент не успеехме да хванем рибата и да я извадим, целият ни „разговор“ с нея приключваше. Как така някога можех само с върха на пръстите си да усетя дали ще си „проговоря“ с рибата, а сега не мога да разбера почти нищо от това, което се говори около мен?
Точно както се скупчват рибите под камъните и точно както са хлъзгави и пъргави, по същия начин – скупчени една до друга – хлъзгави и пъргави са думите, с които живеем, ходим, летим и плуваме в тоя свят.
Не знам как можем да си върнем разговорите. Времето на дългите и красиви разговори си отиде. Сега е времето на думите мълнии – вместо думи чуваме как шурти кръвта, как се трошат коли и кости, как се взривяват цистерни и кораби, и в тоя адски шум човешкият говор се губи напълно. И се замества от внушения, от заклинания и от пропаганда, на която не ѝ пука, че е пропаганда.
Най-опасната пропаганда е бутиковата пропаганда – на костюмираните, вчесаните, интонационно правилните пропагандатори на идеи, чиито думи са по-опасни от веган мед и от масло, което е мас.