Усещам и виждам, и вече много ми тежи, че хора, с които сме били приятели, които са ме чели и следвали с години, почват да се съмняват в моята искреност, когато пиша за Илияна Йотова или въобще когато пиша напоследък.
Бях поканен и приех да вляза в Инициативния комитет на Илияна Йотова и точка. Смятам я за най-добрия кандидат за президент сега.
Естествено че имам своите несъгласия с нея.
Естествено че не съм примрял от любов към всичко, което прави.
Естествено, че не съм и няма да бъда неин апологет. Не ми е такава природата.
Уважаеми мои съдници, аз не съм доволен от себе си и от най-близките си хора, но още мога да различа бялото от черното и доброто от съмнителното.
Ние избираме президент, не избираме наместник на Господ.
Я се огледайте и си помислете за другите кандидати. Ама добре си помислете – те ангели небесни ли са? И по същия начин, по който упреквате мен – човека, който се върна в селото си и който се бъхти от сутрин до вечер над стихове и писания, по същия начин си помислете за най-„чистите и светли“ образи, които раздават морал и светлина я от най-висши партийни постове, я от Парламента в Брюксел. И се кандидатират за президенти и вицепрезиденти, и не им мига окото.
Да упреквате мен е лесно, защото нямам никакви други „предимства“, освен предимствата на родната си къща и на двата черни коса в двора на къщата. И предимството да казвам каквото мисля и да нося последиците от това.
Не очаквам нищо, не съм и няма да се облагодетелствам с нищо. Това не го ли разбрахте?
И затова нека всеки, който се съмнява в моята почтеност и който мисли, че като съм в Инициативния комитет на Йотова, съм се огънал нещо, да спре да ме чете и да ме следва. Лесно е – натискате един бутон и край – аз изчезвам от картинката ви.
Абсолютно не приемам намеци и обвинения, че така съм станал „опитомен, придворен поет“ и съм си „начесал егото“. Моето его не може да бъде „начесано“ с един Инициативен комитет, пък бил той и комитет на Илияна Йотова. Моето его отдавна е тръгнало по пътеките и баирите край село и ме чака на скалите над Гложенския манастир. Като го стигна някой ден това его и като се слеем най-накрая, ще се успокоя, че виждам цялата Витска долина, че Дунав се синее пред очите ми, и ако мога – ще ги опиша в стих.