И днес, както винаги през целия си живот, Цветана проверява писмени работи. Става, вади помагала от библиотеката, търси нещо, сравнява, поправя грешки. И ме пита искам ли да ми прочете нещо.
Излегнал съм се настрани в един фотьойл, гледам така да се наместя, че да ме боли по-малко, и изобщо не ми се слуша нищо.
–От „Балада за Георг Хених“ е, – казва Цветана. – Не е голям откъсът, не искаш ли да го чуеш?
Мръщя се вътрешно, но казвам :“Давай“.
И Виктор Пасков ме хваща за сърцето. Какъв диалог! Какво естествено преливане на усещания в изказ и на говоренето в психология. Героите ту се събират, ту се отдалечават. Ту са в центъра на диалога, ту някой от тях отива в ъгъла.
Не е за вярване, че имаме такава проза и такава книга като „Балада за Георг Хених“.
Винаги съм чел книги – не съм спирал да чета. Преди да се науча да чета, всеки, който влезеше в къщата, трябваше да ми чете нещо. И ето – толкова години оттогава – Цветана ми чете като на малко дете. От месеци, даже от година не бях чел художествена литература. Не можех да понасям никакъв сюжет, нищо – бягах от художествената литература. А сега Виктор Пасков така ме услади, така ме натъжи, така убоде заспалите ми естетически нерви, че се почувствах и олекнал, и оздравял душевно, че и раната от операцията спря да ме боли за известно време.
Като ми сложиха упойката, двама млади анестезиолози почнаха да си говорят за филми и за книги. Сигурно е било от упойката – аз вече не чувствах тялото си от кръста надолу и както бях останал наполовина, им дръпнах една лекция за киното и литературата. И накрая двамата младоци лекари си записаха името на Виктор Пасков, щото не бяха го чували, и обещаха да прочетат „Балада за Георг Хених“. После упойката ме обхвана изцяло и не точно Виктор-Пасковите герои, но някакви герои, които винаги съм носел в себе си, почнаха да изскачат и под купола на някакъв цирк се сливаха със сенките, но аз чувах гласовете им.
Нещо такова изпитах днес, докато Цветана ми четеше този малък откъс от „Балада за Георг Хених“.
Сега си затварям очите и се опитвам мислено в дясната си ръка да държа романа „Балада за Георг Хених“, а в лявата си ръка – само заглавието на романа. По-точно – усещането за заглавие. Заглавието „Балада за Георг Хених“ в един момент ми изглежда много дълго, много тежко и тъкмо да си кажа, че нещо се разбалансира, разбирам, че заглавието на едно произведение е отделен свят. Отделен човек е, ако щете. А самото произведение, освен сърцето на автора, носи и сърцата (би трябвало да носи и сърцата) на всички, които прочетат книгата.
Толкова ми е хубаво, след като чух този откъс от Виктор Пасков, че си казвам – такава литература не трябва да се учи в училище. Такава литература трябва да бъде търсена, към нея трябва да се върви, някой трябва да те насочва към нея, да ти помага да я намериш.
Познавах Виктор Пасков лично, близки приятели не сме били никога, но съм виждал как от всички маси протягаха ръце към него, викаха го да седне при тях и той сядаше. И аз усещах, че думите се заплитат в мустачките му. И по-нататък не искам да пиша какво усещах, защото изглежда магията не е в тялото и в личното присъствие, а в невидимото звучене и отзвучаване на човешките драми, превърнати в Слово.
Най-важното от всичко е, че пак почва да ми се чете. Вече едва ли ще прочета някое произведение от начало до край. Вече нямам нито нерви, нито време. Достатъчни ми са няколко странички, няколко стиха и ми светва пред очите. Че и даже ми се дописва и си казвам – ама и аз мога така.
Дали мога така, е съвсем-съвсем отделна работа. Несигурна и неясна работа.