В село Зидарово, Созополско, в Деня на независимостта дрогирани и пияни човекоподобни същества вилнеят, трошат и чупят, карат колите си като откачени и окончателно доказват, че в село Зидарово всичко е разградено. Задържани били по сигнал човекоподобните същества и тутакси били пуснати. А междувременно били предупредени, че ще ги задържат. Каква красота само, направо прекрасно…
България е село Зидарово и е разграбена и опустошена почти до основи. Провинцията я няма изобщо. Изпепелена от слънцето е тя.
Гледах кмета на село Зидарово – господин Христо Бардуков, и си помислих, че безпомощността на тоя кмет е моя безпомощност. Безпомощност на последните оцелели в провинцията хора, които искат, ако е възможно, да живеят като хората. Искаме просто да живеем като хората – само толкова. Искаме да живеем, където са живели нашите бащи и майки и дядовци и да знаем, че това е наша земя. Наша земя, а не на ордите, на наркоманите, на необразованите популации и на тези, които утре като нищо ще изровят кокалите на близките ни от земята.
Господин Радев, господин Демерджиев, по селата е ад. По селата е ад, а го няма Данте да опише нашите страдания. Няма го и Иван Ханджийски, няма го и Яворов, няма го и Иван Вазов, Захари Стоянов също го няма и Йовков, и Елин Пелин – няма кой да опише нашите страдания.
И като капак на всичко, няма и жив полицай, който да респектира врящата агресивност.
От Синята зона на София това може да изглежда пресилено, но елате и вижте („елате ни вижте“) – вижте, че тук не може да се спи по цели нощи, че в центровете на селата слизат и се събират хора, за които други хора не съществуват. Такива като мен и като нас, които сме се върнали при гробовете на рода си, сме чужденци – мразени, подигравани, крадени и унижавани.
Господин Радев, господин Демерджиев, оставете на помощниците си да водят битки „по върховете“ и елате да сръгате в ребрата началниците на полицията, полицаите, областните управители, кметовете, които са дали живота ни под аренда. Пратете жандармерия, ако трябва, да ни пази.
Ако не ни спасите, утре същите тези, които тормозят и затриват нас, ще дойдат в Драгалевци, в Бояна, на жълтите павета. Само че тогава ще е късно.
Тези, които тормозят нас и искат да не сме живи, вече са в София, в Драгалевци и по жълтите павета, но вие трудно ги забелязвате от прозорците на мерцедесите си, от резиденциите и от затворените си жилищни комплекси.
Какво още трябва да се случи – живи хора ли трябва да започнат да изгарят по села, паланки и махали, за да разберете, че България е в беда? В голяма беда откъм корените си.
Всичките приказки за Европейски съюз, НАТО, Клуб на богати и евро не струват пет пари, щом ни е страх вечер да си излезем от къщите, за да не ни пребие някой надрусан идиот, и ни е страх да си отворим прозорците, за да не ни залее чалга, по-силна от гръмотевици.
Няма по-важна задача от тази, да спасите корените на България. Да защитите българите, останали като мравчици по провинцията.
Всичко друго е само временно отлагане. По-точно – отлагане до утре. Ако има утре.
Пресипнах да викам и ме заболяха пръстите да пиша за обезбългаряването и демографския колапс, за зулумите и пепелта в провинцията, но въпреки всичко оставам с плаха надежда, че нечии уши на нечия умна и загрижена глава ще чуят това.