Съвсем скоро ще посрещнем костите на цар Самуил в България. Това е добро, дълго ,упорито и справедливо дело.
Че се радваме – радваме се, че сме горди – горди сме, че научаваме много нови неща за българския цар Самуил – научаваме.
Само да не пресолим манджата. Радостта е едно, гордостта е друго, а ентусиазмът и тщеславието са трето, четвърто и пето.
Усещам, че този наистина важен исторически момент става повод за голямо престараване. В умилението си, че приемаме костите на Самуил, гледам как и учени – историци и археолози, и свещеници, и дипломати не спират да говорят за Самуил и ми се струва, че понякога прекаляват с предположенията и вероятностите.
Недейте бе, хора, недейте да разказвате приказки и басни къде е тичал като дете Самуил, с кого си е играл, къде евентуално е кръстен… Ние всички – с цялото си сърце, искаме и вярваме, че е било в София, но от нови съчинения и от нови митове и легенди за Самуил нужда няма.
Самият Самуил е легенда. Легенда за твърдостта и трагизма на любовта към отечеството.
Самуил е легенда за любовта на владетеля към изчезващата му държава, любовта към последните свободни български територии и към войниците му, които, ослепени, вече са в мрака на несъстоялите се победи.
Самуил е легенда, която е създал самият той и която са изпели ослепените му войници трубадури.
Това стига и престига.
Точно в този момент трябва да изпитваме гордост, но не бива да злорадстваме над нашите братя от Северна Македония, които сега вероятно се чувстват като ударени с парцал по главата. Лъжите и помпането в историята винаги удрят народа с парцал по главата.
Недейте, уважаеми политици, да натривате сега носовете на северномакедонските политици, защото така само се раздалечаваме един от друг. Нека във всичко да има мяра – нищо в живота не става без мяра. Нека говорим спокойно, честно и за нашата история, и конкретно за българския цар Самуил.
Нека костите на този велик цар не се превърнат в стена и в ров, който ще ни разделя от съседите, от роднините ни и от братята ни. Костите на мъртвите ни владетели трябва да владеят нашите души – на каквито и територии да се намират българите. И моля ви, не давайте толкова често по телевизията този оживял от компютъра Самуил, защото ме хваща страх, защото си мисля, че е станал от гроба и като нищо ще ни потърси сметка, че не сме заедно.
И не казвайте непрекъснато, това най-много се отнася за Българската национална телевизия, че саркофагът с костите на Самуил щял да бъде положен точно до паметната плоча, където са изписани имената на свещеници и духовни лица, пострадали от тоталитаризма. Не ги приказвайте непрекъснато тия работи и не правете евтина политика, като слагате на един кантар едва ли те и трагедията на Самуил, и драмата на едно друго, съвършено различно историческо време. Недейте, че е срамота. Знаем, че си правите лична политика, но е грозно.
Пак гледах тия дни паметника на Самуил. Усещам го отстрани, като го гледам колко е набит, як, колко сила и кураж трябва да вдъхне, но погледна ли му очите, и изтръпвам. Така и не свикнах със светещите очи на Самуиловия паметник пред „Света София“ в столицата.
Войниците му ослепени, а неговите очи – светят. Може и от сълзи да светят, но мен лично ме хваща страх.
Добре е да се съберат много хора в събота, да посрещнем костите на цар Самуил, да им се поклоним и да се опитаме да не прекаляваме в нищо. Мярата е задължителна, за да останем близо до себе си, до Историята и до тия, които са около нас.
А че радостта е голяма, няма съмнение. Голяма трябва и да е благодарността ни към всички, които работиха дълги години за това, Самуил да се прибере в сегашната България.