Гледам как гори Москва – на петнайсет километра от центъра, ударена от украински дронове, и ме е яд на Путин. Едва го издържам с вечната му умереност и с вечните глупости, че всичко върви по план. Нищо не върви по план.
Много му стана на Путин, много се задържа най-отгоре.
Гледам как гори Киев и ме е яд на Зеленски, който един ден не се кротна в Украйна и се скъса да се джитка нагоре-надолу, да се ръкостиска и да ръчка въглените на войната, които вече ни опариха до голо. По телевизията Зеленски вече е даван повече от Ленин, от Георги Димитров, от Айнщайн, от Гагарин и от Армстронг, взети заедно.
Кога ще спре тая война? Когато изчезнат Москва и Киев?
До гушата ми дойде от кръв.
И като си помисля само, че имаше моменти, в които ми се е искало Путин да навие врата на Зеленски и всичко да свърши. Срам ме е, но съм си го мислел. Голям идиотизъм е да стоиш отстрани и да искаш някой да простреля сърцето на другия.
И в Европейския съюз, и в Украйна, и в Русия лидерите мислят само за себе си и за абсолютно нищо друго. И гледат как да ни ошашавят и да ни направят плазмодии.
Гледам Доналд Тръмп и ме е срам да повярвам, че такъв човек управлява света. Напълно несвързан с главния мозък човек, истинска кукла на конци на парите.
Болни и откачени хора.
Гледам как пред очите ни Нетаняху и евреите стават отново най-мразените хора в света и не мога да повярвам, че идеята за велик Израел и за богоизбрания народ ни се е качила на главата и от идея се е превърнала в хомот и в задължителна догма.
Все по-трудно ми е да съжалявам украинци, руснаци, евреи. Никак не ми е трудно обаче да жаля палестинците, защото тях вече ги няма. Ливанците също са на път да се изпарят и са лесни за жалене. Лесни за жалене сме и ние, които останахме по села и паланки, за да угасим свещта на провинциална България.
Имам чувството, че някой вътре в главата ми е заковал ламарина и мозъкът ми, вместо да възприема нормално света, кънти и ме прерязва от болка, причинява ми мъки и страдания и всеки ден поне по сто пъти ме кара да си мисля, че трябва си прехапя езика, да си контузя пръстите и да си сложа превръзка на очите.
Оказва се, че аз не съм живял в България. Това, което се разказва за моята България, аз не съм го видял – бил съм на друго място.
Чета спомени, писания, мемоари на известни хора, на писатели и си казвам, че аз не съм живял в тая България. Лъжи, лъжи и само лъжи.
За какво ми е да ме публикуват в сайтове и вестници, като заедно с моето име там седят имената на хора, от които ми се повдига?
Не че моето име е кой знае какво, но аз друго освен него нямам.
За какво ми е да анализирам живота, като животът пет пари не дава за такива като мен и за подобни на мен изпаднали ненормални създания?
Мъж, когото уважавам, известен мъж, беше написал, че по моите статии и постове историците след време ще анализират какво е било. Благодаря за вниманието, но ще стане точно обратното – това, което пиша, ще бъде изтрито и обявено за нищо и половина. Историците победители, преди да напишат историята, задраскват такива като мене.
Преди време също много известен мъж, броейки дисидентите на Новото време, премълча името ми, защото „гласът ми бил слаб“. Слаб е, разбира се. И не само че е слаб, ами вече е и излишен, защото аз пиша едно и също. Пиша едно и също, защото само едно и също виждат очите ми. А снощи получих безценен съвет – да спра да повтарям неща, за които вече съм писал. Правилно.
Трябва да имат край илюзиите ми, че нещо може да се промени и че животът ще дойде „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден“.
Мазниците, папийонките, голите ръкави, службогонците, ренегатите и моралните повратливци винаги ще бъдат на власт, защото механизмът на властта иска вазелин, а не честни думи.
Неспособен съм да проумея как е възможно подлостта да е пред очите ни и да минава за доблест и как е възможно бездарието и графоманията да се кичат с признания и титли.
Или светът се е обърнал нагоре с краката, или моят вестибуларен, естетически и житейски апарат вече не става за нищо.
Искам само да спра поне за малко и да прочета едно стихотворение от любим автор. Може и повече от едно.