В блажените лета на детството, докато се къпехме в най-дълбокия селски вир, имахме поне няколко цели. Първо – да не излизаме от водата цял следобед – докато ни посинеят устните. Второ – да се закачаме с момичетата, и трето – да достигнем дъното на вира. Дъното не беше много надълбоко, най-много на два-два и половина метра, но за да го стигнеш, трябваше под вода да движиш дланите си нагоре, да махаш с ръце като подводна птица. И тогава краката ни достигаха тинята – на дъното бяха тиня, клечки, тук-таме остро камъче, но главното беше, че достигнеш ли с крака дъното, размътваш всичко наоколо и вече нищо не се вижда под водата.
Сега, когато съм далече от тези блажени години и от това тайнствено и блажено речно дъно, виждам как нещата се повтарят. В есента на живота ми около мен пак така е размътено и макар че вече искам да изляза от водата, се налага да кисна в тая мътилка, душата ми да изстива и устните ми да посиняват и от студа, и от безсилието, което ме обзема.
Казват, че Европа гори. Да, така е. Само че Европа не точно гори, а по нея светят пепелищата и разрухата от последните десетилетия. Удивлявам се, може би наивно, на нашата неспособност да назоваваме нещата с истинските им имена. А може би не ни се иска? На някои хора никак не им се иска да се окаже, че са се провалили, че са се ояли о освинили, че са сгафили и че кръвта, която са пролели, е стигнала до устните ни и ще ни удави.
И дъното, до което сме достигнали, не е с тиня, а със съсирена кръв.
Алчността и липсата на мяра ще ни затрият. Беше ясно, че разширявайки се като балон, НАТО в края на краищата ще гръмне. И беше ясно, че когато си въобразяваш, че само ти имаш право на съществуване и благоденствие, а другите – не, рано или късно ще си пукнеш главата.
Европа остаря. Старата добра Европа се превърна в грохнала старица, неспособна сама да си повдигне таза, и вече се налага други да ѝ слагат подлоги.
Европа едновременно се обезцвети и обезкърви.
Европа допусна да я водят алчни слепци, болни, извратени, самовлюбени и самозабравили се.
Все повече изпитвам болка, като гледам как се коментират събитията в Европа. Върнали сме се във времената на посочване и горене на вещици. Сега главната вещица е Путин, само че тези, които се готвят да изгорят вещицата Путин, трупат дървата за клада в центровете на своите градове.
Това ли заслужаваме след толкова години – да ни учи и назидава Ивет Добромирова? Представяте ли си – света ни го обяснява Ивет Добромирова и се представя като съветничка на Росен Плевнелиев? Ето ви го дъното. Ето ви я мътилката. Ивет Добромирова никога няма да ви разкаже какво точно става във Франция, тя няма да спомене какво става в момента в Испания и Португалия, защото в нейната уста няма място за нищо друго освен за хибридна война. Именно иветдобромировките са хибридни войни – хибридни войни срещу нас. Срещу хората, които не искат да повярват, че Слънцето изгрява от Запад.
Европа, както винаги, гони вещици. Само че сега голямата средновековна Инквизиция се е разпаднала на малки инквизиции, които денонощно и по всички линии гонят вещици и не ни дават да гъкнем.
Сещам се, че един от критериите през Средните векове за това, дали си вещица, или не си, е било да те хвърлят с камък на шията в дълбока вода. Ако се удавиш – значи си вещица. Ако изплуваш – помогнал ти е Дявола и те убиват.
Преди години се запали и рухна куполът на Парижката Света Богородица. Тия дни рухна куполът на едно френско кметство. И си припомних за времената на Френската революция, когато, събрани във Версай, благородниците са си мислели едно, а животът, улиците и площадите вече са били съвсем различно нещо. И ако някога легендата твърди, че Мария-Антоанета предложила на нямащите хляб да ядат пасти, то сега на нямащите хляб се предлага да ядат пропаганда. Нямащите хляб винаги трябва да ядат страх плюс пропаганда – правилна пропаганда.
Европа създаде велика култура, но рухва пред очите ни от безпомощността на перверзните си наследници. Тежко и горко на онези европейци, които, подобно на праисторически хора, лека-полека трябва да отстъпват земите си на друга, потискана досега и жадна за възход и реванш кръв. Защото Европа е и стара грешница, нали?
Знам, че подробностите, детайлите са същината на живота.
Гледах как във Франция мъж и жена си пият виното в заведение, приказват си сладко-сладко и не отразяват, че навън – на метър от тях, улицата гори. Ето ви ги двата свята. Отвън е реалността, а вътре е аквариумът с двете говорящи риби.
Други кадри показват разбита пекарна в Париж – срещу Площада на Републиката. Вижда се паднал на земята хляб, а до него – пластмасова бутилка, с която се пръска съответен препарат за почистване. Всичко в пекарната е разграбено.
Каква друга метафора е нужна? Трябва да се почисти първо – хубаво да се почисти, а после да се вдигне хлябът от земята и да се раздели сравнително справедливо. Просто е, нали – първо трябва да се изчисти, после трябва да се раздели хлябът.
Видях и друго – испански протестиращ младеж каза, че така повече не може да се живее, че скъпотията ни убива. И това е просто, нали – така вече не може да се живее. Не може да се живее, като си затваряме очите и търсим оправдание извън нас. Макар че винаги е било така.
Когато падна социализмът, сградата, в която работех, беше обсадена от различни млади хора, които искаха ние да стоим вътре и да не мърдаме. Какво съм изпитвал тогава, е въпрос на друг, дълъг разговор, но много ясно си спомням, че бях с размътено съзнание и ми беше трудно да приема реалността. Тогава аз вече съм бил на дъното – както в детството си, и мътилката около мен се е надигала. Други обаче именно в тая мътилка – като в поговорката, че в мътна вода най-добре се лови риба, наловиха доста риба тогава. От тогава, та до ден днешен ловят риба в мътна вода.
Всичко се повтаря – и дъното, и тинята, и слънцето, и заслепението от слънцето, повтарят се алчността и грешките… Не се повтаря само блаженото лято на детството, в което реката е до тебе.