Тия дни стават важни неща и по света, и у нас, в България. Много важно нещо тази сутрин се случи и в двора на къщата ни в село, но за това – най-накрая.
Върви заседание на ООН в Ню Йорк. Президентката Йотова произнесе реч пред Общото събрание на ООН. В речта ѝ най-много ми хареса, че спомена името на загиналия в Газа наш сънародник Марин Маринов. Хем изглежда, че е най-естественото нещо да се спомене името на убития българин, хем не е толкова лесно, защото да си имаш работа с ядосани еврейски вождове сега, никак не е полезно.
Хареса ми, че Йотова се застъпи за необходимостта да има самостоятелна палестинска държава. Но очаквах да направи още една крачка по-нататък и след като осъди Хамас, да осъди геноцида на Израел над Палестина. Разбира се, Йотова никога не би се изразила така, защото такова е „международното положение“, но можеше да направи още една крачка. Или половин крачка – дума с някакъв нюанс в тази насока.
Хареса ми, че президентката е за мир в Украйна, за дипломатически преговори, но ме е яд и никак не ми е добре, дето България подкрепя резолюции на Кая Калас и ЕС срещу Русия. В моите очи Кая Калас е символ на политическите недоразумения, на политическите стърчиопашки и кухи глави, които имат уникалната способност да девалвират всичко, до което се докоснат.
Сигурно няма как заради „международното положение“ да не подпишем тази декларация срещу Русия, но мене ме е яд, защото като слушах речта на Зеленски и като чух как нарича Русия и Путин „световно зло“, и ми се отщя всякаква резолюция. Той - Зеленски, без грам чувство за отговорност и лична вина, с неговата мила дружина, потънала в „бяло“, в кръв и корупция до гушата, да ми се прави на светец и ние да го подкрепяме. Айде по-леко… Не знам, но си мисля, че можехме и да се разсеем за резолюцията.
Не знам и какво точно е правила външната ни министърка в Ню Йорк – сигурно си е заслужила пътните и квартирните, но на тая жена продължавам да не ѝ разбирам нищо, каквото говори на български (и в прекия, и в преносния смисъл). Пратете я за някой друг месец на логопед, пък през това време вижте дали не може да се направи нещо по въпроса за външния министър.
Не можех да повярвам, че пред очите на целия свят Дания и Гренландия, а и целият Колективен Запад бяха натикани в ъгъла да подпишат споразумение с Тръмп за пълна и безусловна капитулация. След Венецуела Гренландия е втората прилапана под формата на асоцииране държава. Да се готвят за „асоцииране“ Куба, а после – и обратната страна на Луната.
Тръмп, Дания и Гренландия подписаха споразумение за капитулация и го представят за победа. Цялата Гренландия сега е военна база и суровинно блюдо на Америка. Без САЩ вече в Гренландия не може и тюлен да си покаже носа от леда. Но това е в името на демокрацията и свободата и против Китай и Русия.
Жал ми стана и за Гутериш, който изплака от трибуната на ООН, че никой вече не ги бръсне за две стотинки.
Все едно сме на прощално събиране, а после – кой откъдето е.
Министър-председателят на България Румен Радев е в Полша на официално посещение. Говори се, че щял да урежда работите с нашите самолети. Да закърпва работата с нашите самолети – и МИГ-овете и Eфките. В лично качество аз съм с две ръце за дружбата на България с всички народи и с евентуалните извънземни, които ще дойдат. И въпреки това някак си не можах да се сетя кога точно българите толкова много сме обичали поляците. Премиерът Радев каза, че голяма любов ни гони с поляците от векове. Спомена Владислав Варненчик. Така е. Историята с усилията на Владислав Варненчик да ни помогне са героични и трагични, но това не значи, че между българите и поляците съществува чак такава вековна любов. По-скоро на поляците сме им доста безразлични, а на нас те са ни безразлични умерено. Полякините и чехкините по морето от времето на соца са друга работа.
И само още нещо, също лично, преди да ви разкрия голямата новина от тази сутрин в селския ни двор.
Слушам двамата кандидати за вицепрезиденти -Вълчев и Волгин. И двамата са бивши радиоводещи. Единият сега е шеф на БТА, другият – брюкселски патриотичен евродепутат. Докато ги слушам, си затварям очите и усещам как дълбоко в мен звучат не толкова думите, които казват, а интонациите, които помня от радиото. От радиогласовете им. Радиогласовете имат за цел да говорят едновременно с хиляди хора. Номерът е, че когато говориш по радиото, думите се „чуват“ и звучат по един начин, а когато трябва да говориш на народа си в качеството на кандидат-вицепрезидент, трябва да можеш да говориш с всеки поотделно. С всеки поотделно и от телевизията, и от радиото, и от най-високия държавнически стол. Искам да забравя интонациите на радиогласовете им. И да повярвам на думите им, които ще ми докоснат сърцето и ще се отнасят лично до мен. Омръзнало ми е от опаковки и панделки.
А най-важното тази сутрин в селския ни двор е, че черният кос, който според нас е мъж, си доведе невяста – красива, не толкова черна и едра като него, по-скоро сива, хубава невяста. Дворът ни се напълни с радост и с подскоци.
Есен е и е време за сватби – политически, човешки и птичи.