Щом жегата тука, в Балкана, е такава, представям си какъв огън е по други места, където слънцето по цял ден виси над главите на хората и няма планина, зад която да се скрие.
Показвам се за малко отвън на двора и ме лъхва топлина като от фурна на печка. Още малко, и космите на ръцете ми ще се опърлят. Ще се сгърчат и ще се опърлят.
Като излезеш от по-хладно на голяма жега, най-напред усещаш как кожата ти се набожда за миг с хиляди иглички, почва да пари и ако постоиш по-дълго, може и пушек да видиш. Сещам се, че така някога си играехме с лупи или с дъно от шишета на лимонада и в най-големите жеги можехме да запалим я хартия, я малко слама.
Тия дни, тия месеци и години – немалко години вече, някой дявол не спира да пали печките навсякъде по света и да ни гори с лупата си.
От голямата жега ме боли глава, отпуснал съм се, пускам климатик, ядосвам се на климатика, спирам го, придремвам по малко, будя се с пот под брадичката. Възглавницата, на която лежа, е мокра. Имам чувство, че съм глътнал реотан.
Жегата – страшна, отвсякъде те дебнат с кибрити, бензин и огнепръскачки. От телевизорите, от новините – отвсякъде бълва огън и човек се чуди човек ли е или пепел.
Живеем във времена, които бих оприличил на екарисаж. Екарисаж е място, където изгарят труповете на умрели животни и произвеждат сума ти работи, от които ми се е набило в главата костно брашно.
Вуйчо ми, лека му пръст, някога беше директор на екарисаж и ми разправяше как почти всяка сутрин се оказвало, че животните, приготвени за изгаряне, през нощта били обезкостявани. Дойде някой през нощта, влезе в екарисажа, отреже бутове на животни, прави от тях салам и пържоли.
Тогава, благодарение на моята глупост и младост, гледах на тая екарисажна история повече със смях. Дошли някакви тарикати месари, откраднали месото на екарисажа – голяма работа.
Сега виждам каква страшна метафора е това. Светът се е превърнал в огромна пещ, станал е жив и гладен екарисаж, в чийто огън ни хвърлят един по един, изгарят ни и ни правят на прах характерите, волите, любовта, надеждите, на парафин за свещи ни правят сигурно, на прочутото костно брашно… И част от нас, не дай си боже – правят на салам.
Голямата жега изпепели морала на света, превърна властниците в директори на световни екарисажи, които, като си нямат друга работа, хвърлят в пещите всеки, който им пречи, всеки, който им диша въздуха и който иска малко парче от тяхната вечна и несвършваща сянка.
Докато светът изгаря, боговете хора летят с ракети, с правителствени самолети и подобно огнедишащи дракони обливат света с огън. Че климатът се променя, е факт. Че където са били гори, ще бъдат пустини, е много вероятно. Както е тръгнало, един ден човечеството, за да не изгори, трябва да отиде на полюсите. А там има място за много малко хора.
Адът ни се показва от време на време, разкрива ни се – с гръмотевици, с бури, с дъждове, с наводнения, със студ, с жеги, но това не е само адът на природата – това е и адът на нашата злоба и алчност. И на невъзможността да проумеем, че всички ще бъдем изпепелени от слънцето. От много сърдитото ни вече слънце.