Чувал съм какво ли не за по-специални отношения между ученици и учители. Ще го кажа направо – за любовни отношения.
Когато за пръв път станах учител, бях на трийсет и три години, направиха ме класен и в класа ми имаше само няколко момчета. Сближих се с класа си много, даже толкова се сближих, че им бях нещо като по-голям брат и те в знак на благодарност ми подариха ирландски сетер за Никулден. И точно като в игралния филм с Владимир Смирнов един мой ученик ми се зъбеше по едно време, защото подозираше, че любимата му е влюбена в мен. А истината е, за да стане още по-завързано, че сестрата на неговата любима идваше на родителски срещи и ме гледаше с блеснал неродителски поглед.
Няма какво да шикалкавя, момичетата са ми правели впечатления, оценявал съм хубостта им, радвал съм се на хубостта им и без да навлизам в подробности, ще кажа, че бях учител на две Мис България. И двете хем хубавици, хем умни и оправни момичета.
На върха на езика ми е да разкажа една-две истории около тях, но се въздържам, защото много добре помня как момче от класа на една от бъдещите Мис България ѝ каза нещо обидно и след ден-два много симпатични, дебеловрати момчета с анцузи така го биха насред двора на училището, че момчето си глътна езика. Учителят по физкултура едва му извади езика от гърлото и така го спаси да не се задуши.
Думи срещу женската красота често завършват с глътнат език – и в прекия, и в преносния смисъл на думата.
Още в началото обаче, ама наистина още в началото, си обещах, заклех се в душата си, че никога няма да преминавам граница между мен и ученичка. Господ ми е свидетел, че е така.
Преминавал съм какви ли не граници, но тази не я преминах никога.
В мен беше влюбена ученичка, чиито родители бяха високопоставени учени в БАН. Тя беше прекрасно и мило момиче, идваше да ме слуша допълнително и в други часове. Приличала ми е на праскова или на ябълка, но когато един ден ме попита кога ще я поканя у нас, работата свърши на секундата.
След години се видяхме случайно в трамвая с това момиче и усетих, че дълбоко в него има признателност и ми е благодарна за това, което направих тогава.
В училище дойде да учи ученичка от крайморски град. Майка ѝ се развела, наели си квартира в София и тя се записала в нашето училище.
Въобще не бях я забелязал, защото не ѝ преподавах, докато ученици не почнаха да ми подмятат, че девойката се интересувала от мен. И тогава я видях. Разпознах веднага, че е особено момиче. Оказа се страхотна художничка, бохемка, луда, щура, твърдоглава и ранима.
Мине се не мине време и тя току ме причака я в коридора на училището, я като си тръгвам – приказваме си с нея и тя ми разказа за първата си любов. Тогава останах поразен, а сега подозирам, че си го е измислила. Разказа ми как имала приятел художник, по-голям с петнайсет-двайсет години от нея. Ходели заедно да рисуват, живели известно време заедно и той взел да я пребива от бой и тя избягала от него. Почнал да се напива непрекъснато.
Вероятно е искала да ми се представи като опитна, като изстрадала, да ми направи впечатление.
Веднъж ме помоли да минем през Борисовата градина от нашето училище до Семинарията. Каза ми, че там чака рейс, за да се прибере, и иска да минем през гората. Усетих с кожата си, че ако минем през гората, могат да се случат хиляди неща, и отказах.
Длъжен съм тук да кажа, че с момичето си говорехме много за изкуство. Говорехме си много с нея и след несъстоялата се разходка в Борисовата градина. И дори веднъж на родителска среща при мен дойде майка ѝ, макар че на момичето аз не преподавах.
–Дъщеря ми Ви има голямо доверие – ми каза майката и ми сподели, че дъщеря ѝ си има приятел – забравил съм вече – украинец или руснак, и била много щастлива. Каза ми също, че откакто тръгнала с новото си гадже, се била променила, и ме питаше какво мисля по въпроса.
Това сигурно е било в края на учебната година, а когато през септември отидох в училището, видях на входната врата некролог на момичето. Това не се описва, защото няма как да се опише неописуемата изненада на битието. Не знам дали края на битието е трагедия, но краят на един млад живот е абсолютна трагедия. Попитах класната ѝ знае ли какво е станало, и тя ми обясни, че било свързано с някакъв купон, на който вероятно и пиенето, и наркотиците са били в повече. Кой знае какво е било.
Дни по-късно при мен дойде майката на момичето и директно изстреля в сърцето ми следните думи:
–Господин Милчев, накрая тя вярваше най-много на Вас. Кажете ми какво е станало, какво може да е станало.
Отговорих, че наистина не знам, казах ѝ, че ми е много мъчно, че съм ценял и обичал момичето, а вътре в мене ехтяха въпроси.
Ами ако се бяхме разходили насаме в Борисовата градина? Какво щеше да стане тогава, как щях да гледам майка ѝ, какво щях да ѝ кажа тогава?
Наистина не знам. Вече наистина не знам къде е границата между любовта и смъртта, между ученика и учителя, между истината и лъжата, между изкуството и фалша.
Границите са опасно нещо. Цял живот се ограждаме с граници. Но именно защото и сме гранични същества, трябва да спазваме обещанията си – да не нарушаваме граници.