Горе-долу по същото време, когато въвеждаха тестовете и „парите следват ученика“, въведоха и изискването деца със специални образователни потребности да учат в общообразователни училища. Беше ми минало покрай ушите това изискване, докато в един от класовете, в който преподавах, не се появи такова момиче. Бях много уплашен, класът беше направо бесен, защото не знаехме какво да я правим тази нова странна ученичка.
Момичето ни побърка в началото. Обиждаше съучениците си, наричаше ги с какви ли не имена, особено беше яростна към една девойка, чиято майка беше фризьорка. Яд го беше и на момичето, и на това, че майка ѝ беше фризьорка.
Девойката М. (нека това да е инициалът на специалното момиче) изобщо не ме понасяше, по цели часове стоеше срещу мен с разтворен учебник пред очите си, за да не ме вижда, и само от време на време, подобно коте, за миг хвърляше пред мен писмени работи, които очевидно не бяха писани от нея – да ги проверявам и да ги оценявам. Накарах я да прочете нещо от написаното, тя изпадна в ужас, нищо не можа да прочете и говореше абсолютно несвързани неща.
Особено тежко беше положението през големите междучасия. Момичето лежеше на чина и си запушваше ушите. Чак по-късно разбрах, че виковете и крясъците голямото междучасие тя ги е чувала като излитане на свръхзвуков самолет. Ама кой да ти знае тия работи. И кой изобщо е в състояние да проникне в психиката на тези деца. Само ще кажа, че през голямото междучасие в училище шумът е точно както при излитането на свръхзвуков самолет – гарантирам за това.
Лека-полека, лека-полека М. се сближи с друго момиче, започнаха да седят на един чин и другото момиче ѝ стана нещо като майка, закрилница и водач в училище.
Работехме и с ресурсния учител, който ми разправяше, че М. много се страхува от мен, че мисли, че я мразя, и накрая все го докарваше до това – да му кажа кога и за какво ще я изпитвам и да ѝ пиша поне четворки. И аз му казвах и ѝ пишех четворки, защото не знаех какво друго да правя.
Работата много се влоши, когато на спирката на метрото след часовете видях как М. си смъкна дънките и гащичките даже и си показа голото дупе на пристигащото метро и на хората на спирката. И такова нещо се случи. Вероятно шумът за нея тогава е бил като при атомна бомба.
Една вечер през зимата, по тъмно, до оградата на училището ме причака бащата на М. – смутен, развълнуван. Бях го виждал, разбира се, на родителски срещи, но сега всичко беше различно. Приближи се човекът до мен в тъмното и ми подаде нещо, увито във вестник. Взех го и усетих, че е шише.
–Нося Ви едно кило вино, господин Милчев, защото не знам какво да правя – дъщеря ни я е страх от Вас и затова Ви нося едно шише вино, да си пийнете. И да кажете какво да правим.
Мога да напиша две страници поне и да обрисувам тогавашните си чувства, но няма смисъл. Защото и в писането, и в живота, в успеха, в любовта, в учителстването, в Космоса, ако щете, и най-вече в смъртта всичко е лично. Всичко преминава през човека и се отнася за човека.
Казах на бащата горе-долу следното:
–Кажете на М., че аз съм нейният човек. Кажете ѝ, че я обичам.
И повторих поне два-три пъти:
–Кажете ѝ, че я обичам е че съм нейният човек.
Вечер, тъмно, едно шише вино, увито във вестник, и моето „Кажете ѝ „че много я обичам“ и въпросът беше решен.
И от другия ден аз я заобичах – дотогава ме беше страх да я заобичам, чувствах се безпомощен, изплашен от присъствието ѝ. После видях колко е хубава, каква бяла кожа и какви красиви очи има, какво сияние. Тя вече не стоеше с учебник пред очите си – гледаше ме и аз я гледах. И си личеше, че между нас тече ток, че вече има мост, че има доверие.
Сигурно не е от шишето вино и от това, че казах, че я обичам, но магията на добрата дума и на личното внимание си свършиха работата.
И когато това момиче завърши дванайсети клас и записа да учи висше образование, беше една от малкото мои ученички, които ми пишеха лични писма и ме насърчаваха. Милата ми, скъпа М. Наистина съм я обичал и я обичам.
И съм благодарен на баща ѝ, който се яви тогава в тъмното с бутилка вино, увита във вестник.