Тая рибена чорба ям още от дете. Любима ми е . Бабина и майчина, чорба от реката Вит, от рибите на реката, от доматите и чесъна в градината и от омаята на малките, отминали детски години.
–Доне, слагай водета в тенджерата, че отивам да фръла сракмето – това казваше Кольо Княза, братът на баба ми и след половин час се връщаше с една паница дребна риба.
И ето ти я мората готова.
Мора – така се казва рибената чорба. И днес – 29 август, чорбата има празник. Почти десетгодишен юбилей.
Големи са споровете дали рибетата в чорбата трябва да са печени или пържени (аз категорично съм за печения вариант), спорове има колко трябва да са доматите, колко да е чесънът, люта ли да е чорбата, или много люта, да се подправя ли с лимонтузу или оцет, или да не се подправя… Но това винаги в края на краищата остава на втори план.
Първият план е хората да се съберат, да седнат – кой на сянка, кой не съвсем, да пият – кой ракия, кой каквото дал Господ и хранителните магазини наоколо, и да ядат мора.
В гложенския вариант мората трябва да е студена, макар че и прохладата на чорбата се оспорва от тези, които смятат, че трябва да е гореща.
Легендата разказва, че още преди около десет години тогавашният кмет на селото Милчо Дачев Милчев дал идея да се основе Празник на рибената чорба. Така, както легендата твърди, че киевският княз Глож е основал Гложене, нещо подобно е и положението с Празника на мората и тогавашния кмет Милчо Милчев.
Надвесил съм си и ръката, и устата над рибената чорба, усещам блажничката ѝ прохлада, умилявам се и си мисля откъде се нароиха толкова много подобни празници през годините. Има празник на мората и в Гложене, и в Тетевен, и в Гложене, и в Тетевен има неофициални празници на пиене на ракия отпреди обед. В Троян има празник на сливата, в Горна Оряховица – на суджука. Има празници на картофите, на доматите, на черешите в Кюстендил. Има празник на сланината, на баниците… А като връх в небето в доста по-различна светлина свети Празникът на розата в Казанлък.
Мисля си откъде са тия празници и през сърцето ми минава тръпка – хем им се радвам на тия празници, хем усещам колко смисъл дават те на хората, хем разбирам, че са и кризисни събития и състояния. Моля да ме извините за израза „кризисни събития и състояния“, но ще се уточня – ясно е, че в тях има любов, традиция, грижа за поколенията, но на мен ми се струва, че има и страх от това, че изчезваме, че се топим, че ни няма, че корените ни, вместо да преливат и да вървят нагоре, се свиват до сливата, до сланината, до картофа, до рибената чорба и до болката, че бъдещето се изплъзва от ръцете ни български.
Празникът на рибената чорба в Гложене тече, както си му е редът – масите са отрупани с какво ли не, но разбира се – акцентът и главният герой, както казват в кулинарните предавания, си остава рибената чорба.
В моята паница с мора например има три-четири рибета, две от които са мренки. Черните мрени са най-подходящи за рибена чорба, защото са красиви, месото им е бяло и защото сто процента са „местни жители“ на реката.
Бате Васил, най-големият рибар на селото, ми е набил в главата следната непоклатима истина – от Боаза нагоре черната мряна във Вита е по-сладка от пестръвата. Преведете си го, че от местността Боаза, която е на десет километра надолу от Гложене, та чак до Балкана, черната мряна е по-хубава от пъстървата. И рибената чорба с черна мряна го доказва.
Докато траеше празникът, пяха „Гложенски напеви“ и танцуваха „Гложенки“. „Гложенски напеви“ са фолклорна група, която пее песни, и за всяка жена от тая група може да се напише роман. Толкова красив, песенен, труден, объркан и всякакъв е животът на тези жени. Жени на възраст – пеят песни, които нямат възраст. И изведнъж стават деца и момичета и на песните си, и на Гложене. И всичко пак се завърта.
А танцьорките „Гложенки“ танцуват еднакво добре, както сами ми казаха, и родопски, и северняшки, и влашки, и всякакви други танци. Но най-добре, разбира се, танцуват хорото на любовта си към тези невероятни гори и балкани, които са наоколо.
Бяхме се наканили с жена ми Цветана да не пием нищо с алкохолен произход, но тя пийна две мънички като напръстник чашчици, аз – нейното количество, умножено по две, и си тръгнахме леко замаяни в жегата на августовското пладне.
Докато минавахме по моста над реката, скобарите във Вита ни поздравяваха, бляскаха с лъскавите си кореми и се радваха и на реката, и на живота. И на нас, че сме опитали от гложенската мора.
P.S. Като си тръгвахме, казах на присъстващите високопоставени лица – кметицата на Тетевен – доктор Бояджиева, кмета на Гложене Краси, основателя на рибения празник Милчо Милчев, бившия и сегашния председател на Сдружението за европейско развитие на Гложене – бате Дачо и Георги – велики хора, че ще ги опиша, но те да не се плашат, защото аз не съм Гогол и няма какво да се плашат от мен. Те се засмяха и останаха при мората и при историята на това дълговечно село.
Много важен детайл, който не мога да пропусна, е, че в чашата ми с кола падна сухо орехово листо, което за мен е ясен знак, че не трябва да пия кола и че ореховата сянка на живота сякаш е свършила.
Да живее Празникът на мората, значението на чието име остава неизвестно, но вие недейте да се плашите, че чорбата се казва мора – яжте я, пийте сливова ракия и ще живеете поне сто години.
Нататък следва заря-проверка.
Тая рибена чорба ям още от дете. Любима ми е . Бабина и майчина, чорба от реката Вит, от рибите на реката, от доматите и чесъна в градината и от омаята на малките, отминали детски години.
–Доне, слагай водета в тенджерата, че отивам да фръла сракмето – това казваше Кольо Княза, братът на баба ми и след половин час се връщаше с една паница дребна риба.
И ето ти я мората готова.
Мора – така се казва рибената чорба. И днес – 29 август, чорбата има празник. Почти десетгодишен юбилей.
Големи са споровете дали рибетата в чорбата трябва да са печени или пържени (аз категорично съм за печения вариант), спорове има колко трябва да са доматите, колко да е чесънът, люта ли да е чорбата, или много люта, да се подправя ли с лимонтузу или оцет, или да не се подправя… Но това винаги в края на краищата остава на втори план.
Първият план е хората да се съберат, да седнат – кой на сянка, кой не съвсем, да пият – кой ракия, кой каквото дал Господ и хранителните магазини наоколо, и да ядат мора.
В гложенския вариант мората трябва да е студена, макар че и прохладата на чорбата се оспорва от тези, които смятат, че трябва да е гореща.
Легендата разказва, че още преди около десет години тогавашният кмет на селото Милчо Дачев Милчев дал идея да се основе Празник на рибената чорба. Така, както легендата твърди, че киевският княз Глож е основал Гложене, нещо подобно е и положението с Празника на мората и тогавашния кмет Милчо Милчев.
Надвесил съм си и ръката, и устата над рибената чорба, усещам блажничката ѝ прохлада, умилявам се и си мисля откъде се нароиха толкова много подобни празници през годините. Има празник на мората и в Гложене, и в Тетевен, и в Гложене, и в Тетевен има неофициални празници на пиене на ракия отпреди обед. В Троян има празник на сливата, в Горна Оряховица – на суджука. Има празници на картофите, на доматите, на черешите в Кюстендил. Има празник на сланината, на баниците… А като връх в небето в доста по-различна светлина свети Празникът на розата в Казанлък.
Мисля си откъде са тия празници и през сърцето ми минава тръпка – хем им се радвам на тия празници, хем усещам колко смисъл дават те на хората, хем разбирам, че са и кризисни събития и състояния. Моля да ме извините за израза „кризисни събития и състояния“, но ще се уточня – ясно е, че в тях има любов, традиция, грижа за поколенията, но на мен ми се струва, че има и страх от това, че изчезваме, че се топим, че ни няма, че корените ни, вместо да преливат и да вървят нагоре, се свиват до сливата, до сланината, до картофа, до рибената чорба и до болката, че бъдещето се изплъзва от ръцете ни български.
Празникът на рибената чорба в Гложене тече, както си му е редът – масите са отрупани с какво ли не, но разбира се – акцентът и главният герой, както казват в кулинарните предавания, си остава рибената чорба.
В моята паница с мора например има три-четири рибета, две от които са мренки. Черните мрени са най-подходящи за рибена чорба, защото са красиви, месото им е бяло и защото сто процента са „местни жители“ на реката.
Бате Васил, най-големият рибар на селото, ми е набил в главата следната непоклатима истина – от Боаза нагоре черната мряна във Вита е по-сладка от пестръвата. Преведете си го, че от местността Боаза, която е на десет километра надолу от Гложене, та чак до Балкана, черната мряна е по-хубава от пъстървата. И рибената чорба с черна мряна го доказва.
Докато траеше празникът, пяха „Гложенски напеви“ и танцуваха „Гложенки“. „Гложенски напеви“ са фолклорна група, която пее песни, и за всяка жена от тая група може да се напише роман. Толкова красив, песенен, труден, объркан и всякакъв е животът на тези жени. Жени на възраст – пеят песни, които нямат възраст. И изведнъж стават деца и момичета и на песните си, и на Гложене. И всичко пак се завърта.
А танцьорките „Гложенки“ танцуват еднакво добре, както сами ми казаха, и родопски, и северняшки, и влашки, и всякакви други танци. Но най-добре, разбира се, танцуват хорото на любовта си към тези невероятни гори и балкани, които са наоколо.
Бяхме се наканили с жена ми Цветана да не пием нищо с алкохолен произход, но тя пийна две мънички като напръстник чашчици, аз – нейното количество, умножено по две, и си тръгнахме леко замаяни в жегата на августовското пладне.
Докато минавахме по моста над реката, скобарите във Вита ни поздравяваха, бляскаха с лъскавите си кореми и се радваха и на реката, и на живота. И на нас, че сме опитали от гложенската мора.
P.S. Като си тръгвахме, казах на присъстващите високопоставени лица – кметицата на Тетевен – доктор Бояджиева, кмета на Гложене Краси, основателя на рибения празник Милчо Милчев, бившия и сегашния председател на Сдружението за европейско развитие на Гложене – бате Дачо и Георги – велики хора, че ще ги опиша, но те да не се плашат, защото аз не съм Гогол и няма какво да се плашат от мен. Те се засмяха и останаха при мората и при историята на това дълговечно село.
Много важен детайл, който не мога да пропусна, е, че в чашата ми с кола падна сухо орехово листо, което за мен е ясен знак, че не трябва да пия кола и че ореховата сянка на живота сякаш е свършила.
Да живее Празникът на мората, значението на чието име остава неизвестно, но вие недейте да се плашите, че чорбата се казва мора – яжте я, пийте сливова ракия и ще живеете поне сто години.
Нататък следва заря-проверка.