Днес прочетох доста неща за себе си, но две от писанията за мен много ме впечатлиха.
Първото беше на анонимен читател на сайт, който ме нарече „посредствен дядка“ и „никому неизвестен до вчера селски даскал“.
А другият – мой приятел от фейсбук, ни повече, ни по-малко заяви, че ще бъда обявен един ден за светец. Че съм поет и писател, било едно на ръка, по-важното било, че ще бъда обявен за светец.
Няма да скрия, че от първите определения на анонимчика почувствах пепелив вкус в устата си, а на второто предположение искрено и от сърце се смях.
Не обичам думата даскал. Колкото пъти ме видеше в асансьора на нашия блок един дърводелец във ВУЗ, ме питаше все едно и също: „Как е, даскале? Как е работата, даскале?“ Вгорчаваше ми живота този дърводелец във ВУЗ с подигравателното „даскале“.
Не я обичам тая дума, защото тя вече е изскубната от някогашното си значение и смисъл и сега се е превърнала в подигравка, в унижение и подценяване.
Дядо ми Драган, по майчина линия, беше даскал. Истински човешки и божий даскал. Учеше децата, свиреше на цигулка, караше баба ми да дава на гостите компот с хляб. и Беше най-великият даскал на света. На светлинни години съм от него.
Освен „даскал“ в отрицателен смисъл, анонимчикът от сайта е уточнил и ме е „въздигнал“ до „никому неизвестен до вчера селски даскал“.
Няма как да съм „неизвестен селски даскал“, защото по селата училища няма, а сградите на училищата са се превърнали в призрачни и страховити съборетини. А и по една случайност трийсет години бях учител в София.
Сега се сещам, че по едно време в София мой приятел (човек с големи връзки) ми предложи да стана учител в Централния софийски затвор. Ще си отживееш, вика, в затвора, ще ходиш по два-три дена и ще си клатиш краката.
Не станах учител в затвора и селски даскал не станах, така че обвинения в тая връзка, са меко казано, неоснователни.
Понякога се чудя какво правят маската и анонимността. Превръщат човека в звяр, в идиот, в необяснима съвкупност от страсти, които нямат описване.
Представям си как този анонимчик е писал думите „посредствен дядка“ и „селски даскал“. Писал ги е с отровата на глупостта си и с радостта на човек, който не разбира, че буквите и думите трябва да извисяват или поне да изразяват душата на човека, а не да са плод на телесните му течности, комплекси и нищожества.
Всички сме били ученици и знаем, че в училищните тоалетни се пишат толкова цинизми и глупости, че порноиндустрията може да заимства от тях. Именно тези тайни, „клозетни“ писания изразяват същността на анонимчика и неговия несвършващ болезнен пубертет. Това последното с пълна сила се отнася и за една професорска булка, която си послужи преди дни горе-долу със същия разпознаваем словесен набор .
Никога няма да стана старец, никога. Аз вече няколко пъти през живота си бях ту старец, ту дете. Бях дете преди да вляза в казармата, а в края на първата година там вече бях старец. На трийсетата си година бях безработен старец. Бях старец, който умира, в годината, в която получих инфаркт. И всеки път, когато пишех стихотворения, се подмладявах и ми олекваше. А когато пишех книгите си с разкази, бях едновременно и момче, и човек, който не се е родил, и човек, който е остарял и слиза от другата страна на хълма. И се радвах, и летях, и няма как да бъда старец.
Що се отнася до предсказанието, че ще бъда обявен за светец, трябва да кажа, че го изключвам напълно. Мен ме познават толкова много хора, че е изключено да имам нещо общо със светците и с тяхното отшелничество. Пък и трябва да „изчакам“ да канонизират Левски за светец, пък тогава евентуално да подам молба. Светият синод канонизира светците, но ние имаме своите светци в паметта си. И Левски е такъв светец.
Когато разбрах, че Софроний Врачански е обявен за светец, много се смутих, и който е чел неговото „Житие и страдание грешнаго Софрония“, ще ме разбере защо. Светците никога не се колебаят, мислят само за Бога, обикновено не се женят, молят се, страдат, самоизмъчват се… Нищо от това не съм правил както трябва. Макар че винаги съм искал да живея в манастир – в манастира на поезията. Какъв светец мога да бъда аз, който не се кротва в манастирска поетична килия, ами се троша с думи да оправям света.
Тия мои приказки сега приказки на светец ли са? На светец – друг път. Това са приказки на човек, който разчита на чувството ви за хумор и на общата ни любов към живота и към истината.