Винаги съм харесвал Петър Караангов. Стиховете му са се залепили за мен – чисти, ефирни, естествени. Миришат и на топлината в родния му Сандански, и на сенчестите гори на Пирин и са някак си извисени над всичко това.
Бях още студент, когато Караангов дойде във Великотърновския университет да представи своята стихосбирка „В средата на сезона“. Хем ми се завъртя главата, хем, като гледах колко мъдро, стегнато и красиво стоят стиховете му по страниците на стихосбирката, си помислих, че искам да пиша така.
Писането на Караангов ме успокои. Около мен обикновено пишеха доста разхвърляно, правеха се на какви ли не постмодернисти и в тоя смисъл Караангов наистина ме успокои. А и като ми даде голямата награда за студентска поезия в Шумен през 1982 година, съвсем се разтопих и ми се вирна носът.
После в София станахме приятели и няколко години всяка събота се виждахме заедно с още десетина-петнайсет изключителни мъже в кафенето на улица „Елемаг“, близо до Борисовата градина.
Понякога не му разбирах какво точно говори. Говореше бавно, имаше един жест с пръстите – сякаш опипва думите, отвеян ми се е струвал на моменти, но си личеше, че е поет. Даже по това, как пиеше малки водки – на малки глътчици ги пиеше и си личеше, че е деликатен, „вътрешен“поет.
Веднъж, като се разделяхме на стълбите на кафенето, след като беше прочел последната ми стихосбирка, ми каза: „Ти ще ни сложиш всички в джоба си“. Запомнил съм му точно думите.
Много се зарадвах, даже ми стана неудобно и сега още ми е неудобно, защото точно днес Караангов така ме сложи в джоба си, че няма мърдане.
Знаете, че по 24.май стават срещи на съученици, събират се някогашни випуски и една песен непрекъснато е между тях. Става дума за „Приятели, другари мои братя, разделяме се, ….“
Когато съвсем случайно научих, че текстът е на Караангов, не можах да повярвам. Викам си – как може Петър Караангов да напише такъв текст, който по тогавашните ми критерии беше слаба работа, шлагерна.
Толкова ми е бил акълът и не съм предполагал само как Караангов точно с тая песен ще ме сложи в джоба си.
Дремя днеска следобед в засенчената си стая и тъкмо да се унеса, и чувам в мен тая песен, и ме пробожда, и ме задавят стиховете:
Ще дойдат всички, само младостта ни
единствена ще липсва между нас.
А след това, като се сетих, че има още един стих – „в утъпкания път към старостта“, и ми се напълниха очите, и ме задуши мъка. И отидоха на кино всичките ми критерии и познания за поезия, и разбрах, че никакви критерии не струват пет пари, щом тялото ми реагира така.
Караангов не беше висок на ръст, но с тези си стихове и с тази песен беше отишъл по-високо от всички високи етажи, за които пишеше, и беше отплувал с големия кораб по реката на поезията и съзерцанието.
Когато е написано от голям поет и името на големия поет е вътре във всяка дума и буква на стихотворението, каквото и да е то, някой ден те намира и те слага в джоба си.
Благодаря ти за урока, бате Петьо. И да знаеш, че стиховете ти са в сърцето ми.
Ето и това стихотворение, което някога недовидях, а сега ме разплаква.
Приятели, другари, мои братя,
разделяме се, тръгваме на път.
По пътя има често бури вятър,
но бурите не ще ни повалят.
В живота има срещи след разлъка,
ще минат дни, ще мине младостта.
Ний ще се срещнем някой ден по пътя,
в утъпкания път към старостта.
Ний ще се срещнем, ще си стиснем длани,
ще поседим до късен нощен час.
Ще дойдат всички, само младостта ни
единствено ще липсва между нас.
Не ще тъгуваме, а ще разкажем
за трудности, семейства и мечти.
Ще помълчим, в очите може даже
и топла влага за миг да заблести.
По този път достойно ще преминем,
спокой ни ще сме в сетния си час –
живота се измерва не с години,
а с дирята оставена след нас.