Не стига, че ме болеше горната част на крака и ме въртеше като с бургия, ами и седалката на рейса под мене скърцаше по ужасен начин. Дрънкаше, мяучеше, виеше при всяко трепване на рейса седалката, докато една жена не издържа, обърна се и ми каза:
–Кажете на шофьора, като слизате, че седалката скърца! Кажете му да я поправи.
Цял живот пътувам по рейсове и ми е дошло до гушата от скърцащи седалки, от падащи назад облегалки – върху краката ми… Омръзнало ми е от дръжки на чанти, които, сложени над главите на пътниците, непрекъснато се люлеят и създават, меко казано, тягостна обстановка.
На мен, естествено, тези люлеещи се дръжки на чанти или ми вадят очите, или ми се увиват около врата.
Ако има счупено стъкло в рейса, то духа право във врата ми.
Ако парното е издуто докрай, аз съм съществото, което завира от жега и се върти на шиш.
А реша ли да си взема багажа накрая, след като пристигнем, обезателно си удрям главата яко в капака на багажника.
За пръв път от три години обаче днес София ми се видя миловидна, притихнала, по-малко разхвърляна и макар че идвам по докторски необходимости, София ми умиля както някога. Или поне не ми бодеше очите, както през последните години.
Случи се и чудо – след като се върнах от болницата и се изтегнах на фотьойла, реших да прочета разказа на Станислав Стратиев, публикуван днес във вестник „Уикенд“.
Боже Господи, ами аз съм могъл да чета… От сума ти му и месеци не бях поглеждал нищо художествено, а сега разказът на Станислав Стратиев „Посетен от Господ“ ме услади, топна ме в оная стратиевска чиния с всякакви сосове, превъплъщения и измерения. Каква сатира само, каква фантазия! Майко мила, какви писатели сме имали! Господ да поживи времето, в което бяха между нас!
Предната седмица пак в същия вестник имаше разказ от Росен Босев. И него го прочетох. Майсторска работа! Ех, Росене, Росене, ех, талантливи и трагични човеко…
Големи писатели сме имали и само те могат да ни накарат пак да почнем да четем. И да видим, че и София, и Малко Търново, и Голяма Брестница, и Арчар, и Трявна са прекрасни градове, градчета и села. Няма по-хубави от тях. Само дето трябва да ги видиш и усетиш, след като си прочел големите ни писатели.
Ще ми се веднага да се пресегна и да почна да чета пак и Иван Хаджийски, и Захари Стоянов. Гледам тука една книга за живота на Йовков – трябва да я прочета пак. Иво Андрич – трябва да го прочета пак, Гогол трябва да не спирам да го чета. И „История на Византия“ трябва да чета, и „На изток от рая“ на Стайнбек… И всичките книги, които имам, за Света гора Атонска трябва да препрочета.
Какво ми беше станало, та не ми се четеше, не знам.
Може би в София усещам, че някъде наблизо са моите близки приятели писатели, художници, музиканти. Моите някогашни близки приятели.
Казвам „някогашни близки приятели“ и кръв ми капе от сърцето, защото се пръснахме не като прах по тупан, а като букви от книга – така се пръснахме.
В Гложене ми се пише много, но не ми се чете. В София пак ми се чете и усещам, че ще почне и да ми се пише.
Като се махнах от София, все едно си оставих товара с книгите тук. И историите с писатели, и ядове, и възторзи. Оставих всичко литературно тук и се опитах в Гложене да бъдем само аз и планината, реката, рибите, детството… Срам ме е, че на село говоря с много малко хора, но понякога един разговор, едно трепване, една дума ме запращат в други светове и ми пречат да гледам и да описвам с думи това, което виждам. И хората в село се притесняват от мен, и аз се притеснявам от тях. И ме е страх от тях, и тях сигурно ги е страх от мен.
За пръв път от години ми е хубаво в София. Не ме дразнят толкова колите по тротоарите, учениците в метрото също не ме дразнят – гледам ги и виждам колко са млади и хубави, колко са отвеяни, настръхнали и безпомощни и им се радвам. И искам, ако мога, с нещо да им помогна, ама не знам с какво. Помагам им с това, че ги гледам и им се радвам.
На село виждам преимуществено старци и бабички – и то не на главната улица, а по страничните улици, насядали и оклюмали. А в София видях млади хора. Може от това да ми се прииска да чета книги.
Не знам колко ще стоя в София, ама засега ми е хубаво. Чете ми се и това е най-главното.
Имам си и страхове – наистина, нямат мяра тия наши престаравания и тия наши възторзи и нямат край тия човъркания и ровения в огнестрелните рани по черепите, в кръвта по улиците, в тайните по чаршафите. Умираме си едновременно и за възторзи, и за клюки.
Голямо наточване има за връщането на костите на цар Самуил – директни предавания, самолети, „царе, папи, патриарси“… Самуил си идва у дома. Така е. Само че една мисълчица не ме оставя на мира. Хиляда години Самуил е лежал в каменния си гроб на остров Ахил в Преспанското езеро и сега се връща у дома. Наистина ли хиляда години не си е бил у дома в гроба си на остров Ахил? Тия хора тогава не са ли знаели къде е домът на царя и къде трябва да е гробът му?
Въодушевен съм, че ще имаме царски гроб в София. И макар че Самуил не е обявен за светец, той е повече от светец – светците ги обявява Църквата, разбирайте – хората в Църквата. А Самуил е признат за светец от скръбта по ослепените му войници, която не е могъл да понесе. Смъртта от скръб по ослепените му войници прави от Самуил светец.
Дано костите на Самуил донесат повече самочувствие в София и в България.
И дано паметта за Самуил не ни разделя и насъсква един срещу друг.
Ще ми се да посрещнем Самуил в днешна България с най-голямото си преклонение, достойнство и смирение, на което сме способни.
А сега ми се причете и за цар Самуил. За него има още много да се чете.