Вече да не смее човек да напише какво мисли и на собствената си авторска страница във фейсбук. Усещам аз, че с всеки изминат ден напрежението в хората завира, кипва вече и е ясно, че ще прекипи.
Не знам от какво е точно – от зверската скъпотия ли, от лъжите, които ни приказваха за Евросъюза и НАТО, от безпътицата, която е обхванала много хора, от чудовищните престъпления, които нашите деца и внуци извършват пред очите ни. И от това, че на Дявола винаги му се разминава.
Изтръпвам само, като си представя, че младежи са убивали на Младежкия хълм. На убийствения Младежки хълм.
Но млъкни сърце… Един инфаркт и три стента не ти ли стигат?
С всеки изминат ден виждам колко безцеремонни, нахални, неадекватни и нагли стават коментарите под моите писания. Нима е възможно хората, които следят това, което пиша, да мислят за мен като за диджей или за джубокс и да очакват писания или оценки, ама точно такива, каквито на тях им се нравят?
Имам си много недостатъци и пристрастия. Сигурно съм и повечко суетен. Но някак трудно проумявам как може да бъда питан под стихотворението „Узряване на крушите“ защо крушата на снимката нямала корона. Ами аз отде да знам що няма корона? Такава е. Малка е, на две години е крушката, каква корона да има?
Преди месеци ми се обади по телефона бивш голям началник и ми каза следното: „Поздравявам те, пиши! Ти вършиш много добра работа!“
Чакай малко, другарю бивш голям началник. Аз не върша ничия работа – върша моята си работа, свързана с това, което съм, което искам да опазя, ако е възможно. Не съм изпълнявал и няма да изпълнявам ничии поръчки. И не искам да чувам, че върша добра чужда работа.
Работата, която върша, ако въобще върша някаква работа, е свързана с късане на нерви и с лични „щети“ по всички посоки.
Обажда ми се преди десетина дена и шеф на презокеански сайт и се упражнява в чувство за хумор. Толкова много материали ми пускали в сайта според него, че той се бил скарал на редакторката – да спре да ми прави реклама. Веднага му „отсях“ полагаемото и помолих никога повече да не ми правят „реклама“ в този сайт.
Един пробит долар не ми е платил този сайт за десетките публикации, ами излиза, че ми прави реклама. Мерси много.
Главен редактор на патриотичен вестник също пуска мои неща, без една стотинка, естествено, ами и ми се сърди по телефона, че не му се обаждам да му се подмазвам като на главен редактор. Казва го уж на шега. И той се упражнява в чувство за хумор.
Знам, знам, че има много хора, които очакват да прочетат нещо мое, купуват си някои от най-тиражните български вестници, защото в тях има и мои неща. Това, разбира се, ме крепи все още, но пак повтарям – не мога да се подмазвам на никого и да отговарям на ничии очаквания, не върша ничия чужда работа и няма как да бъда манипулиран и контролиран. Не ставам за част от пъзела.
Не мога да правя чупки в кръста и да говоря сиропени неща, услаждащи началническия вкус, затова ми е на тоя хал и социалното, и сърдечното положение.
Днес гледам през прозореца и виждам паяжина. Наскоро трихме и чистихме прозорците, а сега виждам паяжина. Приближа се към прозореца – паяжината изчезва. Погледна отстрани – там е. Прижумя с очи – няма я. И си помислих, че паяжините са вече вътре в самите стъкла и в тяхната същност. Навсякъде са тия паяжини. И в скоро време няма и да ни позволят да гледаме през тях.
А авторката ми страница си е моя и ще се опитвам паяжините да не стигнат до там.