Понякога, включително и тази сутрин, под постовете ми се явяват обвинения за носталгия. Описал съм големите хранителни вериги, разказал съм какво чувствам, като вляза в тях, и хоп – веднага ми лепват обвинения в носталгия по миналото, по малките магазинчета, по други времена, разбирайте – по социализма.
Трябва да съм идиот и морален лицемер, за да не си призная, че носталгията ми по ония времена е много голяма. Плаче ми се за времената, когато си купувах телешки салам за десет стотинки и с една филия заводски хляб си хапвах следобед към четири часа.
Имам носталгия по социалистическия заводски хляб. И по телешкия салам, който тогава – в детството ми – ми миришеше и на рози.
Лошо ли е човек да има носталгия по младостта и детството си? Да има носталгия по прашните улици, по скъсаните си гуменки и по оная простота на живота, когато думата беше дума, а не маска, маслото – масло, а не мас, и когато майчиният шамар беше грижа и любов, а не издевателство над детето?
Искат да нямаме носталгия. Не заради самата носталгия, а заради това, че по време на нашата носталгия беше социализъм, който според мен се оказа сто пъти по-справедлив и демократичен от сегашната либерално-демократична джунгла, в която могат да те разпънат заради носталгия.
Боклуци и кариеристи е имало винаги. Повтарям – боклуци, кариеристи, лъжекомунисти, лъжемилиционери и лъжепартийни секретари е имало винаги, но днес те вече са навсякъде. Днес те наистина взеха властта. Сега посягат към нашите спомени.
Имам носталгия по телевизия, която започваше в шест часа вечерта и свършваше в десет и която беше хиляда пъти по-честна и чиста от сегашните продажни полуфабрикати.
Имам носталгия по носталгията на Йордан Йовков.
Голяма носталгия имам по пионерските лагери и комсомолските бригади, където съм се чувствал и жив, и полезен и където съм се влюбвал. На една такава комсомолска бригада за бране на малини в Троянския балкан срещнах първата си любов и няколко нощи по-късно видях светулки, по-големи от звездите. Огромни светулки видях, когато видях първата си любов.
Дали да нямам носталгия по тези светулки?
Носталгия имам по руските паметници в Ловеч, които съм чистил с ръцете си, по Панорамата в Плевен, в чийто строеж участвах като войник.
Имам носталгия по стария Великотърновски университет, преди да се раздуе като балон и да заеме единствено правилната политическа позиция.
Имам носталгия към хубавите песни, към хубавата поезия.
Голяма носталгия имам и по времената, в които хората бяха по-добри, не си заключваха къщите, седяха вечер на пейките заедно и се гледаха в очите, докато си говореха.
Имам носталгия и по клюките, които приказваше баба ми, и по лъжите ѝ, и по преувеличаванията ѝ, защото всичко беше истина и нямаше втори план.
Винаги ще имам носталгия. И не ме е срам – гордея се с носталгията си. Плача от носталгия. И никога няма да се преструвам и да нарека жаравата на младостта си пепел – никога.