Господин Велизар Енчев ме покани за участие в неговия „Дискусионен форум“. Каквото можах – направих, каквото казах – казах. Опитах се, както винаги, да го кажа по най-естествения начин.
В youtube канала досега има около петнайсет хиляди гледания и около триста коментара. Коментарите в голямата си част са положителни и най-често хората пишат, че съм говорел „право куме, та в очи“, че съм говорел по обикновен, но разбираем начин, че писателски съм се опитвал да обяснявам политическата обстановка.
Това от моя страна е „непростима грешка“, защото естественото българско говорене – честно и непредвзето, се приема като глупост, незрялост, инфантилност, като „невникване“ в сложността на времената и ситуацията, като липса на анализационна култура и неборавене с „арсенала на терминологичната лексика“. Тая измишльотина накрая едва я написах.
Гледам за пореден път как говори по телевизора господин Румен Христов – председателят на СДС. Господин Румен Христов е от дълги години в политиката, мисля, че е депутат от поне 158 години и до такова съвършенство е докарал нищоговоренето, че ако зависи от мен и ако съм началник на някоя телевизия, ще каня само него. Самият вид на господина началник на СДС и най-вече лексикалните му умения – на илюзионист на думите, те карат веднага да искаш да го назначиш най-малко за началник кабинет на президент. За каквото и да ги питате господин Румен Христов и руменхристовчетата, те ще ви отговорят мъдро, плавно, загрижено, ще са добронамерени, ще мислят за доброто на хората и за България и така ще извъртят в края на краищата работата, че да се изхлузят като парченце сапун под душа в банята.
Такива хора са изключително симпатични и приятни. Те винаги ухаят на пролетен оптимизъм и на мъдра плодовита есен едновременно. Щях да пропусна, че такива лексикални факири винаги споменават нещо срещу социализма, громят социалистическите мракобеснически времена и демократичният им парфюм мирише още по-силно. Ако ги приближиш обаче и решиш да си сложиш ръката на рамото им например, ще усетиш как ръката ти ще мине надолу, без да почувства нито рамо, нито тяло. Тяхната плюшена възпитаност е само пашкул, в който се крие такава наглост и безсрамие, каквито само политиката може да роди, да създаде и да отгледа. Наглост и безсрамие, но меко и красиво, вчесано и с костюм.
Моят език например пред езика на господин Румен Христов е като някакво омърляно, окаляно, изподрано и опърлено от слънцето селско момче, застанало пред красив, облечен в маркови дрехи господин от София, който минава с открития си кабриолет през селото на път за вилата си в Балкана.
Ние не говорим един и същи език. На пръв поглед езикът все е български, но този, който аз се опитвам да говоря, е неприятен за слушане и приказване, докато езикът на руменхристовчетата е достоен да не слиза от официални трибуни, от телевизионни апарати, от вечерни проверки и от приеми. В един от коментарите, свързани с участието ми в „Дискусионен форум“, впечатлена дама се пита защо не участвам в „големи телевизии“. Случвало се е и такова чудо, но сега вече кръгът там е строго стеснен, ролите са разпределени, репликите са раздадени и никакви „лексикални и политически отклонения не са допустими. Всичко е толкова едно и също, че се е превърнало в едно и също нищо.
Моят език трябва да бъде натирен да пасе козите и гъските, докато езикът на руменхристовчетата трябва да ни представлява и в Европейския съюз, и отвъд океана, и навсякъде във Вселената. Парфюменият език на политиците е като морфин, като дрога, като формалин за нашата българска и световна истина. Формалинът е особено важен, защото той мумифицира думите не в смисъл и същност, а в препарирани музейни експонати. От телевизорите ние слушаме не човешкия език, а езика на духа на фараоните. А самите телевизии са като пирамиди над саркофазите на езика и истината.
Докато моят, вашият, нашият език – обикновен, прост, естествен, груб, жив, насинен, с кръв по колената и устата език, трябва да бъде натикан при паяжините в ъгъла.
Вслушайте се, но ако е възможно, в речта на руменхристовчетата и ще видите, че веднага ще ви се доспи, че мелодията на говоренето им ще ви залюлее, ще ви стане толкова копринено и нежно, че друг начин на говорене ще ви стресне и ще ви се стори неприличен, твърде смущаващ. И тогава има два начина – или да напсувате и да изчезнете нанякъде, или да се отпуснете и да заспите.
Имаше мода по едно време – площадите по градовете да се правят от мрамор. Това добре, но като завали дъжд и се намокри мраморът, такова падане имаше по него и такова чупене на ръце и крака, че хората си викаха – не е ли по-хубаво да е грапавичък площадът, ама да не падаме и да не се изпопребиваме. Така е и с езикът – полирането и препарирането на езика води до такива неистини и лъжи, че не е за описване.
Внимавайте с езика, дами и господа! Гледайте, ако е възможно, да не изчезне породата на българския див, неокастрен език, който единствено може да ни изрази, да ни предпази и да ни представлява. Останалото е имитация и витрина на скъп магазин, в който ние не влизаме.