Голяма грешка е да обърнеш внимание на хора, които те смятат за интересен. Смятат ли те за интересен, тоест – за чужд, хората те мразят. Роднина да си им, от една кръв да сте, щом си интересен, те те мразят, едва те понасят. Под интересен трябва да разбирате, че те смятат за малко луд.
Снощи се отбихме и седнахме да изпием по една бира, а около нас хората не ни поглеждат. Крият си погледите и по всякакъв начин ни показват, че им тежим. Стояхме на масата не повече от двайсет минути и бяхме премазани с планини от нищо. Готвене, пиене, коли, дърти комунисти и пак – пиене, коли, много пушат моторите, тука няма цигани, там има цигани – нищо, нищо, нищо.
Такива ли бяха хората в детството ми? Сигурно.
Почти всяка вечер ни канеха с майка и татко на гости. Запомнил съм хубавите пити и мръвките. И съм запомнил философската фраза: „Ама па апнеме и пийнеме“. Нищо друго вече не помня оттогава.
Толкова ми домъчня, като станахме от масата, че ми се отщя всичко. Хем ми домъчня, хем се ядосах – ядосах се на мекушавостта ни.
Опитах се после да пиша стихотворение – пиша съвсем различно, личи ми, че съм разколебан. Мъча се да ми станат близки тия хора, да ги почувствам, а в ушите ми непрекъснато кънти някогашното „апнеме, пийнеме“ и днешните коли, мотори, дърти комунисти… От такива приказки вече не мога да чета книги. Легна на леглото, отворя книга – такава е голяма разликата между книгата и отвън, че пропадам и не знам къде съм. Но не ми се чете. Викам си – а стига толкова с книги. Ето докъде я докарах с тия вагони с книги.
Не знам дали правите разлика между хора, които карат колелета в града и които карат колелета по селата. В града да караш колело е префиненост и изтънченост – уж мислиш за природата, ама всичко е на ужким и е вятър и мъгла. Ековятър и мъгла. А в село на колело вече се качват само ония, които не могат да направят две крачки. В село цял живот са били обградени от екоживот, а сега пъхтят на колелетата и се потят, и колелетата са станали техни магаренца.
Утре-други ден ще кацнем на Марс, а превръщаме големите градове в непознати планети, пълни с непознати хора. Но за града вече не ми е интересно – нито да пиша, нито да мисля. Можеш ли да пишеш и да мислиш за милиони мравки едновременно?
Яд ме е и трудно свиквам с мисълта, че там, откъдето съм тръгнал и където се върнах, тези мои балкани и гори, тази моя река са остарели, едва се движат и пъхтят на колелото на времето. А то скърца ли, скърца.
Българското село, което помня и обичам, вече е почти мъртво – откъм българска популация. И това предаване по телевизията „От край до край“ ще е най-добре да го кръстят „От край до крак“. И краят ни се вижда, и изчезнахме до крак.
До гушата ми е дошло и това насапунисано, захаросано, фалшиво и флиртаджийско говорене за старите хора по селата. Има журналисти, които така се лигавят с възрастните хора, че едва ги издържам. И се чудя – наистина ли не виждат другите колко фалшиво, кухо и празно е да питаш един столетник: „Как се чувстваш, дядо? Страх ли те е от смъртта, дядо? Нищо, дядо, ти може и да умреш, но ще останеш вечно жив в нашето съзнание.“ Или любимият ми въпрос: „Ти обичал ли си някога истински, дядо?“
Размесени и объркани са чувствата ми, място не мога да си намеря от простотията и от душевните боклуци, с които сме се заринали. Място не мога да си намеря, като гледам белите, лъскави, порцеланови зъби и зъбища на уж елита ни и беззъбата и ощърбяла остатъчна българска селска маса.
Играем си на читалища, на народни носии, имаме фолклорни баби на повикване да пеят в къщи за гости, имаме празници на родовата памет, въртим, сучем и все го докарваме до апване и пийване и до пълна невъзможност да се гледаме в очите.
Голяма грешка беше да седна на масата и да разбера колко не съм си на мястото на тая маса и колко вече не знам къде ми е мястото.