По пазарите винаги е имало картофи. Картофи да искаш.
В последните политически времена се явиха едни картофи, заглавието на които е Мити. Мити картофи.
Когато майка ми в градината вадеше картофи и им се радваше, все едно са буци злато, картофите бяха с пръст по тях – едни по-големи, други по-малки.
Сега най-търсени са Митите картофи с еднакви габарити и физиономии.
Гледаме по малко телевизия с моя роднина, дошла от чужбина, и пет минути по-късно чувам моята роднина, дошла от чужбина, да казва:
–Остана ли някой, който да им вярва на тия?
Има предвид – на политици, анализатори и тем подобни скакалци, обсебили пейзажа – за Митите картофи.
Докато си в опозиция и си картоф с пръстчица по теб, говориш едно, качиш ли се на коня, веднага ставаш измит картоф на кон. Мити картофи на коне – това са нашите политици.
Въпросът с американските самолети е горещ картоф и затова Митите картофи си го подхвърлят и се надпреварват кой по-силно да желае горещият картоф да се превърне във въглен и да изгори противника. И Радевите хора, и хората от опозицията ще си счупят краката и ръцете да желаят тези американски самолети. Още преди да ни връчат нота за тях, нашите хора вече свирят Ода на радостта и са съгласни да дадем мило и драго – само да не ни се разсърди Доналд Тръмп и да не сложи тях – Митите картофи – във фритюрника .
Много болно трябва да е времето, в което живеем, много мръсно, подло и нечестно и голямо презрение трябва да изпитват Митите картофи към нас, за да не ни е наред нищо.
Как по всички показатели сме на последно място? Най-малко се раждаме, най-лошо здравеопазване имаме, най-лошо образование, ниски доходи, беднотия, демографска кома, магистрали до наполовина и една такава огромна и първенствуваща политическа и социална наглост, която няма равна на себе си. Вече класова наглост.
Законите „Магнитски“ у нас не важели. Българските хора на Магнитски си имали банки, имали си влюбени Жулиети с червени тоги на високи постове. Чух един намагнитен да се гордее, че е такъв. Слушам непрекъснато министър да отправя обвинения за кражби и бандитизъм, за заобикаляне на закони и виждам как нищо не помръдва и как Митите картофи стават все по-лъскави и по-лъскави. Целта на всяка „промяна“ и на всяка „нова“ власт е нищо да не помръдва.
Всъщност „промените“ имат за цел всичко да си остане по местата и да се промени само потокът на облагодетелстване.
Няма промяна, която да не облагодетелства този, който я прави, и няма промяна, която да иска промяна.
На времето Иван Костов беше казал, че всички сме братовчеди. Не е прав – братовчеди са само онези Мити картофи, които временно – кога по-дълго, кога по-кратко, са на витрината на политическия келепир и успех.
И все пак – има лъч „надежда“. И този лъч надежда го приемам лично, по поетическа линия – щом във фонд „Култура“ на служителите са отпускали пари за бельо, за да не ходят на голо, то защо пък някой ден да не отпуснат някой и друг лев и за моите стихове? Аз не съм служител на фонд „Култура“, нито съществувам на фронта на културата изобщо, но за сметка на това си купувам и бельото, и хляба, и надеждата, че Митите картофи ще спрат да си купуват бельо с държавни пали. И ще спрат да ни мислят за колорадски бръмбари.